Джина обаче разбираше, че тази работа по право принадлежи на деветнайсетте изключително търпеливи и усърдни стажанти във фирмата, като от всеки един се очакваше да натрупа две хиляди и двеста часа работа срещу заплащане в течение на една година — обезсърчаваща и безкрайна борба за младите адвокати, която изискваше петдесет седмици по осем платими часа на ден. Обедите не се брояха, административните часове не се брояха, времето за подготовка и проучване често не се броеше и несъмнено бъбренето край машината за вода не се броеше. Часовете бяха ограничени и определени и не беше необичайно някой стажант да прекара дванайсет часа в работа, за да впише в сметката си само осем от тях. Като съдружник Джина не си правеше никакви илюзии — знаеше, че същинската й роля е да трупа клиенти на фирмата и те от своя страна да осигуряват платимите часове работа, които след това тя да разпределя на стажантите.
Тя несъмнено беше готова да се върне на работа, но проклета да е, ако изразходва средства на фирмата. Трябваше да възстанови връзките си в града и да привлече свои собствени клиенти към фирмата — противното не просто би било нелоялно към колегите й, то би я поставило в подчинено положение спрямо партньорите й, а тя не смяташе да допусне това да се случи.
Докато стигна до ъгъла, Джина бе взела решение и когато таксито отби, за да я вземе, тя се шмугна на задната седалка и каза:
— До Съдебната палата, моля. Седма и Брайънт.
По отношение на продължителността на съществуването си в града „Лу Гърка“ не беше точно „Тадич“ или „Фиор Д’Италия“, нито дори „Ориджинъл Джо“ или „Суон Ойстър Депо“. Въпреки това след повече от четирийсет години на все същото място срещу Съдебната палата, заведението притежаваше пълния набор от традиции, макар и по малко по-неапетитен начин от останалите известни ресторанти.
Названието „ресторант“ беше някак погрешно. Несъмнено всеки, който съставя бизнес план за мястото в днешния свят, ще се окаже силно затруднен да привлече вложители с меню само с едно ястие на ден — Специалитета — и с много малко предястия, освен соя или грах в уасаби от време на време.
Забравете за обедните норми на всички останали места като пилешки крилца или хамбургери, или пък пържена сепия, или чеснови пържени картофки, или, не дай си боже, салати или други сурови зелени неща — редовните клиенти наричат маслините за мартини зеленчуково ястие. Вместо това съпругата на Лу, Чуй, ежедневно се опитваше да обедини коренно различните кулинарни култури на своя роден Китай и на родината на съпруга си Гърция в оригинални и трябва да признаем творчески ястия като сърмите в сладко-кисел сос или пилето „Гун Бао“ или мистерии като прословутото гювече „Инлин“. Каквото и да представлява инлин.
Храната можеше да се яде, но също толкова често не можеше и със сигурност не беше причината хората да се събират в „При Лу“. Както при толкова много други ресторанти, местоположението бе ключът към успеха на Лу — ако човек имаше работа със системата за наказателно правосъдие в Сан Франциско, той се хранеше „При Лу“. Няма значение, че заведението е натикано в мазето на сградата с кантори на поръчители за съдебни гаранции, че винаги миришеше малко странно, че беше мрачно и зле проветрено. Намираше се на по-малко от четирийсет и пет метра от входа на Съдебната палата и така съдебни заседатели в обедна почивка, ченгета, репортери, адвокати и техните клиенти, свидетели, доносници, роднини на жертви и посетители — огромна, често нечиста и непокорна, несъмнено буйна клиентела — изпълваха мястото от първото позволено питие в шест сутринта до подканването за последни поръчки в един и половина през нощта.
Джина Роук пристигна с таксито, слезе по шестте стъпала от улицата и нагази в бушуващия прилив от човешки същества зад боядисаните в черно врати от двойно стъкло на ресторанта „При Лу“. Тълпата не я плашеше. Това бе нейната среда. Като се усмихваше, буташе и си проправяше път навътре с лакти, тя се промуши през тъпканицата непосредствено пред себе си и от другата страна на стаята видя главния детектив в своята фирма, Уайът Хънт, който седеше в четириместно сепаре с още един мъж. След десет секунди тя застана до тях.
— Ако се присъединя към вас, ще прекъсна ли нещо важно? — попита Джина.
— Ни най-малко — каза Хънт. — Още не сме поръчали.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да споделиш половината си пейка с една старица?
Хънт се приведе напред и огледа зад нея.
— Няма проблем — каза той. — Къде е тя? — Ухили й се и се плъзна навътре, за да й направи място, след което посочи към отсрещната страна на масата. — Мисля, че познаваш Девин Джул. От отдел „Убийства“.