— Пътували са заедно? — попита Джина. — С преспиване?
— Най-малкото. Нямах време да се поразтърся за хотелски резервации и за самолетни билети, но може да има някакви документи и дори свидетели, ако изпратиш някой на място да провери.
— И какво ти отговори този тип Блеър? — поинтересува се Харди. — За личните им взаимоотношения?
— Че нямали такива — отговори Джеф. — Естествено. Отношенията им били чисто делови. Тя била изключително талантлив изобретател и учен, а той се занимавал с маркетинга и с продажбите. Но, разбира се, бил съсипан от смъртта й.
— Може би трябва да изпратим Уайът да си поговори с този тип — каза Харди. — Да провери къде е бил по време на убийството или самоубийството на двете жени, дори и само за да го кажем на съдията.
— Не че на този етап ще има голямо значение — добави Фаръл, услужлив както винаги.
Смаяна от фразата, Джина се обърна към него:
— Какво искаш да кажеш, Уес?
Фаръл не искаше да я засегне.
— Искам да кажа, че докато отидеш на процес, вече ще разполагаш с всички тези отговори. Всъщност не са ти нужни за това изслушване, защото там и бездруго нищо няма да променят.
— А ако все още не съм склонна да приема този факт? — попита Джина. — Имам предвид, че изслушването е изгубена кауза. Тази сутрин ги съсипах в залата.
— Да, така е — съгласи се Фаръл. — Изобщо не се опитвам да твърдя обратното.
— Но въпреки това ще изгубя?
— Е, може и да не изгубиш — вдигна ръце Фаръл.
Кимбърли Горман пушеше марихуана заедно с гаджето си Тревър Стратън в караваната фолксваген, в която живееха през последните седмици с изключение на няколкото дни след смъртта на майка й, когато тя бе отседнала при леля си Дебра. Двамата младежи бяха паркирали почти на същото място, където Уайът Хънт и Джина Роук бяха завили по време на сутрешното си бягане, на едно от местата за паркиране, където крайбрежната улица свършваше глухо отвъд Морския музей в крайбрежния парк. Макар на теория да имаше двучасов лимит за паркиране, на практика мястото беше удобно да се покриеш, защото по глухата улица рядко минаваха ченгета и дори служителките, обслужващи автоматите за паркиралите автомобили, избягваха завоя в края и предпочитаха да поемат по Полк Стрийт за по-лесни жертви. Освен това мястото за паркиране на Кимбърли и на Тревър се намираше на по-малко от шест пресечки от сега необитаемия дом на Горман и на Драйдън.
Тревър Стратън беше на двайсет години. Беше висок метър и осемдесет, тежеше близо осемдесет килограма и беше добре сложено хлапе с хубава, но размъкната външност, поне когато се измиеше. Но в повечето случаи и той като Кимбърли не виждаше необходимост от това. Днес например беше с рядка тридневна брада. Дългата му коса беше по-скоро руса, отколкото кестенява. Облечен с протрити джинси и с износени червени маратонки, той беше точно типът момче, което Кимбърли никога не би завела у дома да се запознае с майка й, а това го правеше идеален.
Не че му беше особено трудно, но Тревър бе успял да убеди Кимбърли да не заминава за колежа, когато тя бе на прага да го стори. Самият той предишната година бе започнал да учи в университета в Сан Франциско и бе взел повечето изпити от първата си година. Само че родителите му от Илинойс нито веднъж не бяха дошли да го видят, нито пък се бяха поинтересували от оценките му, и той си бе дал сметка, че никога няма да го сторят. Затова бе останал в града през лятото, купил си беше караваната и беше казал на родителите си, че живее в апартамент извън територията на университета. А те всеки месец му изпращаха чекове от 1500 долара за наема и за храна, които той получаваше на адреса на апартамента на един свой приятел. През повечето време си живееше страхотно.
Само дето се налагаше да се справя с настроенията и с особеностите на Кимбърли. Обаче повечето време тя беше навита за секс, а поведението й като цяло беше радикално и някак готино. Освен това беше много по-хубава, отколкото смяташе. Всъщност беше наистина хубава. Повечето от познатите на Тревър бяха доста впечатлени само защото беше с нея.
Обаче сега тя вече няколко дни беше в едно от мрачните си настроения. Маниачка на н-та степен. Той знаеше, че след погребението Ким беше адски потисната и не бе спала повече от час-два на нощ. А тази сутрин реши, че трябва да посети баща си в ареста. Нищо не се бе получило, само дето беше настинала. Бяха дошли тук с микробуса и бяха изпушили няколко цигари, за да може тя да се поуспокои, обаче вместо това Ким си втълпи, че трябва да излязат да посвирят за пари, затова взеха малкото му барабанче и китарата и отидоха на колелото на трамвая. Той преметна през рамо ремъка на акустичната си китара и изпя няколко от монотонните си песни, а тя неуморно удряше барабанчето няколко часа.