Когато Кимбърли се заловеше за нещо, енергията й бе огромна. Трябваше да й го признае. Освен това спечелиха почти двайсет долара, което определено си струваше. Но през цялото време стояха под неспирния ситен дъждец и макар Тревър да беше облечен с непромокаемото си яке, не успя да убеди Кимбърли да облече нещо по-топло от джапанките си и фланелката, под която не носеше сутиен.
Вече се бяха върнали в караваната и тя отново хленчеше, все още възбудена и ненаситна от изпушените цигари. Можеше да опита да я убеди да вземе малко литий, макар че той я правеше потисната, елиминираше действието на наркотика и тя ставаше толкова досадна, колкото сега бе вълнуваща. Ако Тревър успееше да я накара да вземе лекарството си, сигурно щеше да спи няколко дни, затова той реши, че трябва да го направят поне още веднъж, преди тя да се отнесе.
— Трябва да облека още нещо — каза Ким. — Студено ми е.
— Завий се с одеялото, Ким. Ето, дай да те загърна.
Само че тя го отблъсна.
— Много е топло, много е топло, много е топло. Не ме ли чуваш? Освен това вони. Какво направихме с дрехите, които ми купи Дебра? При нея ли ги оставих?
— Не знам. Не съм ги виждал.
— Видя ги и още как!
— Изобщо не си ги носила тук — поклати глава той.
Подозрението отново се върна в погледа й. Напоследък това беше като че ли основната й реакция към него. Да не му вярва. А истината беше, че той се грижеше за нея — колата, храната, наркотиците, пиенето, нуждите й. Тревър обаче знаеше, че точно заради това на моменти тя ставаше адски трудна, а друг път — много очарователна. Човек просто не знаеше в каква реалност живее Ким. Сега тя внезапно седна в леглото и дрогираните й очи гневно блеснаха.
— Продал си ги, нали? Точно това си направил, Трев. Върнал си ги обратно в магазина заради парите.
— Не съм, Ким. Изобщо не си ги носила тук. Оставила си ги при леля си.
— Не бих го направила. Дрехите ми харесваха.
— Каза, че ги мразиш.
— Не е вярно. Измисляш си — Само че явно нещо във версията му й се стори възможно, макар и не точно вярно, затова както винаги безпогрешно смени темата. — Хайде просто да идем в къщата.
— Според мен идеята не е добра.
— Защо не? Там няма никого. Трябва да си взема старите дрехи от дрешника в стаята си. Наистина ми е студено, Трев. Не се шегувам. Не искам да се разболея.
— Човек не се разболява, защото му е студено. Това са само приказки.
— Не ми пука. И не вярвам, че е така. — Тя бъркаше в джобовете си и опипваше купчината одеяла и другите неща на матрака отдолу. — Къде са ми ключовете? Няма да ме командваш. Просто ще отида и толкова.
— Ким — дръпна той одеялото зад гърба й и се опита да загърне раменете й. — Не можем да отидем в дома ти. Просто не може да го направим.
Тя стисна ъгъла на одеялото и отново го отметна от себе си.
— Къде са ми ключовете? И тях ли си взел?
— Не съм ги взимал, ти ми ги даде.
— Тогава ми ги върни. Изобщо знаеш ли къде са?
— Да.
— Е къде са, де? Трябва да ми кажеш. Мои са си.
— Наши са, Ким. И са на сигурно място. Би ли се загърнала с това одеяло, моля те? Само докато се стоплиш. След това може да поговорим.
— Но аз искам да си отида у дома и да си взема дрехите.
— Ким, майка ти е била убита там, забрави ли? Каза, че никога повече няма да можеш да стъпиш в къщата.
— Но вече мога. Майка ми няма да… — Каквато и мимолетна мисъл да й бе хрумнала, бързо се изпари. Ким въздъхна и каза: — Както и да е, можеш да дойдеш с мен.
— Не мога да отида там, Ким. Не мога да се върна там. Не го ли схващаш? Ако някой ме види и разбере, че си била с мен, а после по някакъв начин се докопат до отпечатъците ми, може да ме тикнат в затвора.
— Не! Не може и ти да отидеш в затвора.
— Знам, знам, но ако някой ни е видял там в неделя…
— Никой не ни е видял, Трев. Просто влязохме и излязохме, аз знам комбинацията, отворихме сейфа, взехме парите…
— Трябваше да ги вземем всичките. И пистолета.
— Не! Това щеше да е наистина тъпо. Познавам баща си. Надали е знаел колко точно пари е оставил в сейфа, но щеше да забележи, ако бяла изчезнали всичките. Освен това не ни трябва пистолет. За какво ни е?
— Можехме да го продадем някъде. Освен това, Ким, там имаше още толкова много неща, които можехме да задигнем. Неща, които изобщо нямаше да им липсват, бас ловя. Само че вече изпуснахме шанса. Трябваше да отмъкнем повече, докато още имахме възможност.