Обаче в очите й отново се бе появил онзи отнесен поглед и Ким не обели и дума как мирише кърпата, към която пресегна, за да се загърне.
— Знам, че искаше да се върнеш обратно. Добре, че не се върна. — Внезапно тя се втренчи в него със смразяваща обективност, все едно никога досега не го бе виждала. — Нали не си се върнал?
— Разбира се, че не, Ким. Знаеш го. Казах ти.
Тя изрецитира обяснението, все едно го беше запомнила наизуст.
— Останах при Джен, а ти отиде при Джереми и купи тази трева — каза тя.
— Точно така. С парите от сейфа. И за щастие не отидох в къщата ти, защото който е бил там, може да е… Искам да кажа, можех и аз да се окажа на пътя му.
— Като мама.
— Да. Точно като нея. И точно заради това сега не мога да се върна там. Може да си помислят, че имам някаква връзка с майка ти. А това не е така, Ким. Кълна се в бога.
Кимбърли кимаше ли кимаше, докато движението й не заприлича на клатушкане. Някъде дълбоко вътре в тялото й се надигна тихичко тананикане и след няколко секунди се превърна в силен вой, който Тревър трябваше да заглуши, като я придърпа и я притисне към гърдите си, започне да я потупва по гърба, да гали косата й и да й шепне успокоително:
— Няма нищо, няма нищо.
После също толкова внезапно, колкото се бе появило, стенанието се превърна в дълбока кашлица, която раздираше гърдите й и като че ли увлече и цялото тяло.
— Не ме изоставяй — плачеше тя. — Моля те, не ме изоставяй.
Тревър продължи да я гали:
— Никога няма да те изоставя — прошепна той близо до ухото й. — Никога, никога.
— Ким, отново се обажда Джина Роук.
— Откъде имаш номера ми?
— Баща ти се опита да ти звънне сутринта от моя телефон, така че номерът се е записал.
— Ясно. Какво?
— Добре ли си?
— Знаеш ли, че винаги питаш за това?
— Извинявай, лош навик. Струва ми се, че си плакала.
— И какво от това. Майка ми беше убита. Струва ми се, че мога да плача, ако ми се плаче. Нещо против?
Джина си помисли, че човек просто не може да излезе на глава с тази млада жена. Прехапа език, потисна една въздишка, която със сигурност щеше да бъде разтълкувана погрешно, и с възможно най-неутрален тон каза:
— Връщам се на изслушването на баща ти и искам да те попитам нещо.
— Може и да не знам отговора. — Ким каза и още нещо, но Джина не можа да го чуе.
— Какво каза?
— Нищо. Говорех на друг. Какво ще ме питаш?
— Когато през онази неделя разговаря с майка си, каза ли й, че не посещаваш колежа?
— Не. Защо да го правя?
— Не знам, просто питам. Баща ти също искаше да знае.
— Защо винаги казваш „баща ти“, все едно е нещо суперофициално? Защо просто не кажеш „татко ти“?
— Добре, Кимбърли, татко ти искаше да знае за какво си говорила с майка си… с мама. Ако не е било за колежа.
— За пари. Исках да й кажа, че ми трябват пари.
— Тя не ти ли изпращаше пари?
— Да, само че директно в общежитието. Казах й, че съм се запознала с едни хора и сме решили да си наемем апартамент, така че искам да изпраща парите директно на мен.
— А тя какво ти отговори?
— Ти как мислиш? Че няма да го направи.
— Каза ли нещо друго?
— Обичайните неща. Взимам ли си хапчетата. Че не трябва да напускам общежитието. Бъра-бъра-бъра.
— И това ли беше целият разговор?
— Почти. Била заета, така че прекъсна.
— Каза ли къде отива?
— Каза, че имала среща.
— Спомена ли с кого?
— Не. Просто обичайното обяснение — имам среща. Върши работа във всички случаи.
— Кимбърли — поде Джина, — би ли се опитала да си спомниш дали не е споменала нещо за човека, с когото ще се срещне? Може би той е бил последният, който я е видял жива. Възможно е дори той да е бил убиецът.
От дъщерята отново не дойде никакъв отговор.
— Каза, че има и среща и толкова. Ей, татко там ли е? Може ли да говоря с него?
— В момента е в една килия зад съдебната зала, Кимбърли. Остави ти съобщение, че много би искал да го посетиш днес следобед в часовете за свиждане.
— Ами, не знам. Кажи му, че съм си взела хапчето и съм малко изморена. Ще видя как ще се чувствам.
Без нито дума повече Кимбърли затвори.
Джина седеше на масата на защитата и очакваше да въведат Стюарт. Съдия Тойнби бе обявил обедната почивка малко рано и сега пред нея се очертаваше дълъг следобед. Макар че не би трябвало да има някакво значение, но тя осезателно усещаше, че основната група от приятелите й на обяд се бе върнала към обичайната си работа. Фактът, че Дизмъс Харди щеше да се опита да се свърже с Уайът Хънт и да му възложи да събере информация за ПИ и за Бил Блеър, не успяваше да потуши ирационалното й чувство, че е била изоставена. Знаеше, че е нелепо. Беше голямо момиче. Но проявата на подкрепа сутринта беше неочаквана и много мила. Обърна се назад. Дебра Драйдън все още чакаше в коридора, защото Ейбрамс я бе призовал като свидетелка и тя трябваше да бъде наблизо. Въпреки силните й и положителни чувства към Стюарт, Джина не я усещаше като силен съюзник. Джед Конли също бе приключил със символичното си присъствие в залата сутринта и сега нямаше и следа от него.