— Щом някой има адвокат, значи е виновен, така ли? — попита Джина.
— Не. Разбира се, че не. Колко глупаво от моя страна! — все така добронамерено възкликна Джул. — Ти си напълно права. Далеч съм от подобна мисъл.
— Не се заблуждавай — каза Хънт. — Не е съгласен с теб.
— Схващам това, Уайът.
Джул забоде една от ужасните пелмени на вилицата си и я повдигна. За секунда се вгледа в нея и пак я върна в чинията си. Небрежната иронична забележка на Джина явно бе уцелила болна тема.
— Нека го кажа така. Все още не е обвинен в нищо. Ако от аутопсията се окаже, че някой е убил жена му, надявам се той да има желание да ни съдейства, за да ни помогне да открием убиеца. Ако има адвокат, който поставя преграда всеки път, когато му задам въпрос, ще се чудя какво става с него много повече, отколкото ако просто седи и разговаря с мен.
— Но признаваш, че се опитваш да го накараш да се замеси.
— Не. — Все още търпеливо. — Опитвам се да стигна до истината. Ако той е невинен, истината — извинете ме за израза — ще го освободи.
— Само в един съвършен свят, инспекторе. Знаеш това.
— Добре, съгласен съм — каза Джул. — Обаче един невинен човек не си търси адвокат още преди да е обвинен в нещо.
Джина си помисли, че разговорът започва да става твърде нелеп за двама опитни професионалисти. Първоначалната й цел бе просто да се пошегува с Джул и сега се забавляваше как е успяла да го подразни, затова продължи:
— Търси си, ако смята да говори с ченгетата и да каже неща, които може да бъдат разбрани погрешно. Само това искам да кажа.
— А аз искам да кажа само — отвърна Джул, — че ако това се случи, ние, ченгетата, ще си помислим, че човекът крие нещо.
— Ами, както казват „Бийтълс“ — рече Хънт, в опит да разведри всички, — всички крият нещо, освен мен и маймунката ми.
— Благодаря ти, Уайът — каза Джина. — Много ни помогна.
— Старая се да съм полезен — престорено скромно рече Хънт.
— Мисля, че ядосах приятеля ти.
— Неее. Девин си е такъв. Той е ченге, затова разсъждава като ченге. Това си е особен начин на мислене, върху който те изпитват в Академията. Първият въпрос е дали смяташ, че ако човек си има адвокат, той е виновен. Ако кажеш: „Не е задължително“, те късат.
— Много окуражително.
Те пресичаха Брайънт Стрийт на светофара.
— Какво те води насам? — попита Хънт. — Не съм те виждал край Съдебната палата от цяла вечност.
— Поне. Може би и от по-дълго. Дори не си спомням последния път, когато бях тук.
На отсрещния тротоар завиха заедно надясно и поеха към следващата пресечка. На улицата пред тях чак до предните стълби на Палатата в две редици бяха паркирани успоредно черно-бели и обикновени полицейски коли и таксита. Някой беше завързал голям доберман за един от парапетите по средата на широките и ниски стълби и лаят на кучето се конкурираше с ямаеца с плитки, който убеждаваше всички да приемат растафари за свое спасение и Хайле Селасие за единствен истински бог. Бездомник, завит с вестник, спеше от другата страна на живия плет край стълбите. Поне дузина представители на адвокатската професия бяха застанали и разговаряха с клиенти или с ченгета на ярката слънчева светлина, а обикновените граждани се точеха в обичайния поток навътре и навън през стъклените врати.
— Можеш ли да си представиш? Мисля, че всъщност това място ми е липсвало — каза Роук.
— Бих предсказал, че като влезеш вътре, доста бързо ще го превъзмогнеш. Среща с клиент ли имаш?
— Не. Надявам се да се присламча към някое конфликтно дело.
Тези дела бяха много чести — обикновено на беден клиент, който е бил обвинен в престъпление, се назначава служебна защита. Ако това заподозряно лице е извършило престъплението заедно с още някой, служебната защита не може да защитава и съучастника — получава се конфликт на интереси. Затова съдът назначава частен защитник като Джина, чийто хонорар плаща общината, за да представя съучастника.
Стигнаха до стълбището. Джина спря, поколеба се и направи знак към вратата.
— Ще влизаш ли вътре?
— Не. Правех у дома някои компютърни проучвания, когато Девин се обади, за да обядваме заедно, и аз се смилих над него. Живея съвсем наблизо.
Джина отново леко се поколеба.
— Какво? — попита Хънт.
Тя постави ръка на рамото му.
— Просто се чудех дали инспектор Джул случайно не е споменал името на съпруга, за когото говорехме, докато бяхме в ресторанта.
— Разбира се. Казва се Стюарт Горман. Писателят?
Тя поклати глава.