Зад сцената нещата не стояха много по-добре. Веднага щом Джина и Ейбрамс заеха местата си, съдия Тойнби ги повика в кабинета си и им съобщи, че до второ нареждане трябва да мълчат пред медиите — специално разпореди на Ейбрамс да престане да издава информация на когото и да е, а след това смая Джина, като й забрани да споделя мнението си по случая с Джеф Елиът. (В сутрешния брой на вестника неговата рубрика „Градски приказки“ съдържаше елементи от историята на ПИ и поясняваше как те биха могли да се окажат свързани с изслушването на Стюарт Горман.)
Макар и укорена, Джина все още усещаше прилив на смелост поради вероятното убийство на Кели Ръснак и се опита да обсъди със съдията връзката на проблема с ПИ с разглеждания случай. За нещастие на Джина обаче в свободното си време предния ден следобед Тойнби бе прегледал показанията на Бетани Робли и бе решил, че те са силно уличаващи. Явно въпреки невъзможно малката вероятност убийствата на Карин и на Кели да не се окажат свързани, в съзнанието на Тойнби Стюарт си оставаше най-вероятният заподозрян за убийството на Карин Драйдън. Това бе най-малкото тревожно и Джина се запита дали съдията има информация, с която тя не разполага.
Трябваше да разбере.
Когато влезе в съдебната зала откъм мястото на съдията, тутакси я порази витаещата във въздуха враждебност. Положението тук беше страшно и галерията беше пълна с много повече хора от предния ден, когато просто имаше правостоящи. Ейбрамс все още разполагаше с повечето от обичайните си съюзници — Джакман беше в залата за втори последователен ден, при положение че присъствието му в съдебната зала обикновено бе новина само по себе си. Имаше още униформени полицаи, тук бяха и съседите, които щяха да свидетелстват. Бетани Робли днес беше на първия ред, седнала до очевидно разтревожен и ядосан едър чернокож мъж, който според Джина сигурно беше баща й.
Запита се каква точно е психологията на тълпата. В крайна сметка Стюарт беше нападнатият. Но кой знае защо тълпата изглеждаше по-зле настроена към него, отколкото вчера — ако такова нещо изобщо беше възможно. Когато приставът отвори задната врата и го въведе в съдебната зала — преди Тойнби да заеме мястото си, — заплашителният тътен зад гърба на Джина я накара да настръхне. Какво става, запита се тя.
Клиентът й все още беше с превръзка след вчерашното нападение и определено изглеждаше изтощен и потиснат. Би трябвало да съчувстват на него. Джина си мислеше така, докато не си припомни, че повечето от тези хора несъмнено все още са убедени, че той е убил съпругата си — нали затова го бяха арестували! — а отгоре на всичко беше заплашил живота на тази млада, мила и стеснителна свидетелка отличничка, която „Кроникъл“ също бе представил в сутрешната си статия.
Стюарт дойде на масата, без да обръща внимание на тълпата, а вместо това се наведе към Джина и й прошепна:
— Извинявай за снощи. Не исках да ти крещя. Само ти успяваш да удържаш фронта. Просто не съм готов да приема, че Ким има някакво участие във всичко това. Разбираш ли ме?
Стиснала здраво зъби, Джина успя просто да кимне. Само това.
— Госпожице Робли — започна Ейбрамс, — имате ли нещо против да ви наричам Бетани?
Тя отговори с тих и разтреперан глас, а очите й се стрелкаха към Стюарт, към баща й и към Ейбрамс. Беше ужасена.
— Нямам против.
— Бетани, би ли казала на съда какво прави към единайсет и половина в неделя през нощта на дванайсети септември тази година?
— Разбира се.
Бетани обаче се поколеба, преди да отговори, и отново погледна към всички възрастни, които или я измъчваха, или я подкрепяха.
През последните няколко седмици, особено през ужасните първи дни, преди да каже на майка си за заплахата на Кимбърли, тя бе стигнала до някои фундаментални решения относно това кой е на нейна страна и кой не е. Преди винаги бе харесвала господин Горман — достатъчно, за да не й е неудобно да го нарича Стюарт, например, — но знаеше, че изпусне ли си нервите, той може да бъде страшен.
Случаят, който се бе запечатал най-силно в съзнанието й, беше от една ски ваканция, когато някакъв сноубордист изхвърча някъде зад тях и се удари в Кимбърли с почти пълна скорост. След като Стюарт се увери, че дъщеря му не е сериозно наранена, той се спусна със ските си до мястото, където сноубордистът лежеше на снега и стенеше. Бетани никога нямаше да забрави не само погледа в очите на Стюарт, но усещането, които бе изпитала, че той ще намушка хлапето с щеката си. Той обаче вдигна момчето — едро почти колкото възрастен — и го блъсна няколко пъти в твърдия набит сняг, като през цялото време го ругаеше и му крещеше, че трябва да внимава къде кара. Едва после се овладя.