Освен това половината път за вкъщи Стюарт говореше за това и заяви, че е трябвало да го натупа по-сериозно. Беше пропуснал възможността. Но поне бе успял да сплаши сноубордиста достатъчно, за да вземе домашния му адрес и телефонния му номер, в случай че Кимбърли получи някакви усложнения. Каза пред момичетата, че все още се чуди дали да не издири момчето и да му даде да се разбере. Тогава Бетани си бе помислила, че той се шегува и просто изпуска парата, но и така да беше, шегата не беше смешна. Тя вярваше, че той наистина би го сторил.
Сега се осмели да погледне към този мъж, за когото се бе убедила, че й е казал съвсем ясно, само да свидетелства против него, и ще й се случи нещо наистина лошо. За нея този факт бе достатъчно доказателство, че той е убил съпругата си.
Докато наблюдаваше как младата жена се колебае, преценявайки каква опасност представлява за нея Стюарт, как се обръща и изчаква вдъхващите увереност кимвания от страна на Джери Ейбрамс и на баща си, Джина внезапно усети пристъп на паника. Беше изучавала психологията на ужаса и я познаваше добре — от синдрома Стокхолм, при който заложниците започваха да се възхищават и дори да обичат похитителите си, до подобно на сегашното положение.
Инстинктът подсказа на Джина, че Бетани е стигнала до непоклатимото заключение, че Стюарт е опасен човек, който трябва да отиде в затвора, и толкова. През изминалите десет дни едва зародилото се съмнение се бе превърнало в категорична увереност. Стресът и стоварилата се на плещите й отговорност, желанието й и дори необходимостта й да зарадва защитниците си, а също и интензивната подготовка, което бе получила от Джери Ейбрамс и от родителите си — имаше предостатъчно литература по въпроса, че съвкупното въздействие на такива фактори всъщност може да промени почерка на Бетани и дори нервните синапси, което на свой ред може да въздейства на подробностите в паметта й. Убедеността й относно онова, което вероятно е видяла, в нейното съзнание вече бе неотделима от онова, което бе видяла всъщност. А ако случаят бе такъв, значи здравата бяха загазили.
Джина се наведе и прошепна на Стюарт:
— Нея гледай. Каквото и да говори, стой спокойно.
На свидетелското място Бетани отново погледна към средата на съдебната зала. След уверено кимване от страна на своя закрилник Джери Ейбрамс тя каза:
— Ами, пишех си домашното в стаята, но вече наближаваше единайсет и половина, а това е времето ми за лягане. Затворих книгите и се канех да отида да си измия зъбите и да се приготвя за лягане, но преди това надникнах през прозореца и видях една кола да спира отсреща на улицата. И вратата на гаража да се отваря.
— Разпозна ли колата, Бетани?
— Да, много пъти съм се возила в нея. Беше на съседа ми отсреща.
— А днес виждаш ли този съсед в съдебната зала?
Концентрирала всяка фибра от тялото си и завладяна от необходимостта да наруши ритъма на показанията на Бетани, Джина видя първата си възможност и се изправи.
— Възразявам. Извинете, Ваша чест, но е неясно. Дали прокурорът има предвид съседа, който притежава колата, защото свидетелката не е дала показания, че през онази нощ е видяла шофьора на колата?
— Очевидно — отвърна Ейбрамс, — въпросът изисква идентификация на съседа, който притежава колата, и аз ще помоля да посъветвате госпожа Роук да не прекъсва показанията на вече и бездруго притеснен свидетел с фриволни възражения.
Ако не друго, възражението поне бе забавило ритъма.
Тойнби, чийто първоначално слънчев вид в сравнение с днешната му сериозност изглеждаше като привидение, не остана очарован от размяната на реплики:
— Престанете и двамата. Нарушавате правилата. Госпожо Роук, възражението ви се отхвърля. Въпросът очевидно е уместен. Господин Ейбрамс, ако имам нужда от съвета ви как да ръководя заседанието в съдебната си зала, ще ви попитам. Кълна ви се, че ако не се успокоите, някой от двамата ще напусне залата с поолекнала чекова книжка.
— Ваша чест, аз не съм… — опита да се извини Ейбрамс.
Съдията го изгледа гневно, грабна чукчето си и удари с него, за да му затвори устата.
— Вече отхвърлих възражението, адвокат — категорично каза той. — Можете да продължите с разпита.
Джина се върна на мястото си. Зад гърба си чу как Ейбрамс моли съдията стенографката да прочете от протокола показанията на Бетани, за да продължи оттам, където бе спрял. Както Джина се бе надявала, нейното възражение и спорът около него бяха пообъркали Ейбрамс. След минутка стенографката намери мястото: „Господин Ейбрамс: Разпозна ли колата, Бетани? Свидетелката: Да, много пъти съм се возила в нея. Беше на съседа ми отсреща“.