Боже, какво си мислеше? Не беше чак толкова слаба, не беше изпаднала в нужда чак дотам. Нямаше да си легне с женен мъж и точка.
Джина се отърси от изкушението и отново се наведе напред, сърдито грабна следващата купчина листове и се насили отново да прочете докладите и записите от разпитите на Уайът от предния ден в клиника „Парнас“. Делгадо, Пинкърт. Трийсет страници със съкрушителни подробности за графика и за темите на речите на щатския съветник.
Вълнуваща материя. Не.
Досега дори не беше поглеждала тези страници — а и защо да го прави? Сега, без да се замисля, автоматично започна да ги разлиства една по една, като почти не забелязваше конкретните имена и места, само обърна внимание, че са изключително много на всяка страница. Явно животът на Джед бе безкраен цирк от участия и прояви: в Бейшор Ротъри Клуб, пред момичетата скаути, пред Асоциацията на младите президенти, пред Профсъюза на ресторантските работници, пред Кризисния център по изнасилванията на Хейт Стрийт (чиято изпълнителна директорка, както Джина знаеше много добре, беше Сам Дънкан, приятелката, с която живееше Уес Фаръл), Ла Раса, асоциацията на хората от италиански произход, младежката футболна организация в Сан Франциско — списъкът продължаваше до безкрай и нищо в него нямаше евентуална връзка с делото й, докато накрая Джина просто престана и листовете се плъзнаха от ръката й върху масата.
Отново погледна часовника. Едва девет. Трябваше да си легне. Утре я очакваше нов ден, който можеше да се окаже по-лош и от днешния.
С ъгълчето на очите си отново мерна снимката от туристическия поход и ръката й сякаш по своя воля се пресегна към нея. Ето го Джед отново, усмихва се пред обектива. Грубоват и красив. В свои води. Много привлекателен мъж, който преди двайсетина години много добре знаеше какво да прави в спалнята, а вероятно оттогава бе научил и още номера.
Престани?
Само че просто не можеше да откъсне очи от снимката.
Снимката.
Снимката.
— Джед — каза тя в телефонната слушалка, — Джина е. Мислех си за посещението ти онази вечер и че може би не трябваше да съм толкова… трудна. И студена. Знам, че е малко трудно, но ако си на път за дома и имаш настроение, може би ще искаш да се отбиеш.
36
Ръцете на Джина леко трепереха, докато си слагаше малко бледорозово червило по-старателно от обикновено. Искаше да изглежда не просто добре, а страхотно. Знаеше, че памучните панталони с връв и потникът, с които вече беше облечена, бяха подходящи за съблазняване — почти като пижама, разкриваха заобленостите по тялото й, подчертаваха мускулите й, плоския корем. Не че Джед щеше да дойде чак дотук и да промени намеренията си само заради външния й вид, но тя искаше да бъде неустоима. Затова положи почти незабележими сенки, за да прикрие видимите признаци на умора, подчерта с руж скулите си и използва лъскавото червило, което не беше си слагала след смъртта на Дейвид.
Нямаше да мисли за Дейвид. Не сега.
Погледна се в огледалото за последен път, остана доволна, излезе от банята и угаси светлината. В хола пусна класическия стар албум на Тони Бенет и на Бил Еванс съвсем тихо, почти нечуто. Отдавна вече беше прибрала материалите по делото в куфарчето си, отиде до барчето и наля две солидни дози шотландско уиски в красивите си кристални чаши.
Приглуши осветлението и за последен път огледа обстановката. Всичко беше идеално, беше готова. Въпреки това подскочи от тихото почукване на вратата. Приближи се до прозореца и позна колата на Джед, отново паркирана на страничната алея от отсрещната страна на улицата. Въздъхна дълго и облекчено.
Добре, той беше тук. Не можеше да престане да мисли за нещата, които можеха да се объркат, и просто да се отдаде на момента. Всичко щеше да бъде наред.
Отиде да отвори вратата.
— Е, Джина Роук, уискито в ръката ти трепери. Струва ми се, че си нервна.
— Защо да съм нервна?
— Не знам защо. Наистина не би трябвало. — Конли се бе облегнал назад усмихнат, ръката, с който държеше чашата си, почиваше на ръкохватката на дивана, и беше вдигнал глезена си върху коляното на другия крак. — Ние сме си като преди — двама стари приятели, които следват естествените си хрумвания.
— След пауза от повече от двайсет години, Джед. Не съм точно същата, каквато бях тогава. Всъщност дори не си приличам.
— Е, ако някой ти каже, че все още не си красива, трябва да отиде да си прегледа очите. Надявам се не искаш да ми кажеш, че си била сама, когато всъщност не си искала. Би било престъпление.