— Аха. Не би имало смисъл.
— Добре тогава. — Лание отново отхапа.
— Имаш ли намерение да изядеш всичко това, Марсел? Ще ти дам пет долара за една хапка.
Лание продължи да дъвче още няколко секунди, отпи, преглътна и се усмихна.
— Защо ли си мисля, че си обядвал при гърка?
— Ако изобщо може да се нарече обяд.
— Какъв е специалитетът днес?
— Не знам какво беше. Нещо като хайвер в онова жилаво, тестено чудо. Не можах да изям и две парчета. Не знам как още не е фалирал.
— Заради балами като теб.
— Добре, десет долара. Една хапка. Хайде, де.
Джул искаше да стигне до кабинета на Страут, но преди това щеше да изяде сандвича, по дяволите. Лание го съжали и понеже и без това много малко простосмъртни могат да изядат наведнъж цял сандвич от пастърма и швейцарско сирене върху ръжен хляб от „При Дейвид“, му даде половината. Безплатно! Каза, че ако легендарната му щедрост спомага за мотивиране на отдела му, това за него е достатъчна признателност.
И така, чувствайки се мотивиран поне вътрешно, Джул напусна кабинета на Лание и си сипа чаша кафе, а после отиде на бюрото си, за да похапне. Не можеше да повярва колко е вкусен сандвичът! Пастърмата беше все още топла, швейцарското сирене — почти разтопено, а горчицата — достатъчно пикантна, за да насълзи очите му. Дори придаде вкус на гадното кафе. За момент се запита дали Лу или съпругата му са чували концепцията за „сандвич“ като възможен артикул за обяд. Дали пък Джул не можеше да отскочи до деликатесния магазин на Дейвид, да купи няколко килограма месо и сирена за обяд, разнообразни подправки и няколко пити ръжен хляб, да достави всичко отсреща на улицата и да остави на Чуй писмени указания за сглобяване на частите. Нови сандвичи в менюто на гръцкия ресторант „При Лу“ можеха да обогатят хранителните преживявания на цялата наказателноправна общност в града за поколения наред. А като извор на това изобилие Джул можеше да се превърне в културен герой.
В същото време обаче, помисли си той, когато изяде последната прекрасна хапка и я прокара с кафе, той беше ченге, разследващо случай, който, ако вътрешният му глас не го лъжеше, явно щеше да се окаже чиста проба убийство със силен обществен отзвук. Внезапно изпълнен с енергия, Джул се отблъсна от бюрото си, излезе в коридора и бързо се отправи към асансьорите.
Температурата в лабораторията на съдебния лекар беше тринайсет градуса. Тъй като тази стойност беше доста близко до нормалната средна температура в Сан Франциско, независимо от сезона или от часа, в повечето случаи посетителите на моргата бяха облечени достатъчно топло, за да не забелязват студа. Днес обаче градът се радваше на шестия пореден ден от необичайно топлото сиромашко лято и Джул беше по риза. В бързината да слезе долу след разтакаването и унеса му покрай сандвича, подтичването леко го бе изпотило. Сега, надвесен заедно със Страут над масата, върху която лежеше тялото на Карин Горман, той установи, че трябва да се бори със себе си, за да не затрака със зъби.
Потънал в работата си както обикновено съдебният лекар беше прекъснал прегледа на вътрешните органи, по-голямата част от които — за радост на Джул — все още се намираха в кухината на тялото. Сега Страут изучаваше едно място на черепа над дясното ухо, след като бе обръснал областта до кожа.
— Измерих диаметъра на хлътналата черепна фрактура, която можеш да видиш тук. Стигнах до заключението, че вероятно е причинена от предмет със заоблена цилиндрична повърхност, да речем като бейзболна бухалка.
— Защо смяташ така?
— Няма порезна рана. Във всеки случай, не е нещо с острие. Изглежда, като че ли я е ударило нещо обло.
— Има заоблена вдлъбнатина в черепа?
Страут кимна.
— Бих казал достатъчна, за да я накара да изгуби съзнание, каквато може да е била целта.
— Но нещо обло?
— Така изглежда, съдейки по фрактурата.
— Бутилка от вино?
— Възможно е.
Джул скръсти ръце на гърдите си, за да се сгрее.
— В коша за отпадъци имаше бутилка от вино.
Страут отново кимна.
— Ако искаш, донеси ми я от склада за уликите и ще мога да ти кажа дали има вероятност да е ударена с нея. Те трябва да проверят онова чудо за отпечатъци, за кръв и за косми, което вероятно вече правят, нали така? Макар че, ако човекът е имал акъл в главата си, ще го е измил, преди това… — Изведнъж съдебният лекар се намръщи. — Кошчето за отпадъци ли?
— Аха. В кухнята.
Страут поклати глава.
— Не мислиш ли, че повечето хора в града, като използват стъкло, го дават за рециклиране?