— Точно така. Никой.
— Значи смяташ, че той го е извършил?
Докато говореше, Джул бе изправил един кламер и сега го увиваше около пръста си.
— Ще ти кажа какво успях да подредя донякъде, а ти ми кажи какво мислиш. Първо, в петък тя му е казала, че иска развод. Второ, изкарвала е купища пари — явно наистина огромни купища — и сега всичките са негови, макар че в действителност него парите никога не са го интересували особено.
— Аха — рече Ейбрамс. — Мен също.
— Малко хора са толкова повърхностни — съгласи се Джул. — После това с изкуственото дишане. Обаче, да си кажа право, не ми изглежда като да скърби особено. Да, разтревожи се как всичко това ще се отрази на дъщеря им. Но съпругата? Нещата между тях и бездруго са били приключили.
— И си разбрал всичко това от него? От Горман?
— По-голямата част. Без първата помощ. Но всичко останало е направо от извора. Накрая подхвърля този сценарий с викодина, алкохола и ваната с температура точно 40,5 градуса, за който просто ей така ми споменава, в случай че ми трябва предположение как е умряла. И който, между другото, идеално пасва на фактите.
С отнесен поглед, който придобиваше, когато се съсредоточаваше, Ейбрамс разчегърта едно петънце в дървесината на бюрото си.
— Прекалено идеално, това си казваш.
Джул кимна.
— Страут дори каза, че изглеждало като адски професионално свършена работа.
Най-сетне Ейбрамс срещна погледа на Джул.
— Ами, задачата ти е изключително трудна. Особено ако алибито му издържи. С онова, с което разполагаш, още не бих го изправял пред голямото жури. — Ейбрамс замълча за момент и поклати печално глава. — Страут е сигурен, че причината за смъртта е удавяне, така ли?
Джул кимна.
— Защото при удавяне е много трудно да се докаже убийство. Има ли някакви следи от борба?
— Само подутината.
Ейбрамс се взираше в стената зад главата на Джул.
— Е — рече той, — в началото на полувремето сме. Междувременно, чу ли за женското тяло, което открили сутринта в плитчините на залива?
— Не. Какво за нея?
— Била толкова грозна, че дори приливът не искал да се показва с нея.
— Еха! — Джул поклати глава, изпълнен с възхищение. — Това е шега, нали? А казват, че адвокатите нямат чувство за хумор.
6
Уес Фаръл рядко носеше сако и вратовръзка освен в съда и почти никога, както в случая, когато, се намираше в кабинета си на третия етаж в кантората на „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“ на Сътър Стрийт. Когато Джина влезе при него след завръщането си от Двайсет и първи отдел на Съдебната палата, почти легендарната небрежност, която беше запазена марка на Уес, личеше повече от обикновено. Той беше облечен само с фланелка, с червени спортни гащета, на които отзад пишеше „Станфорд“, с чифт черни чорапи до коленете и със сандали „Биркенсток“. Дългата му прошарена кестенява коса беше вързана на обичайната конска опашка и той бе застанал на едно коляно, приведен над нещото, което минаваше за работно бюро до прозореца. Уес беше склонен да смята, че притежава най-голямата колекция от фланелки с надписи на света и вероятно беше прав. Тази, с която бе облечен днес, гласеше: „В момента не присъствам духом… Моля, оставете съобщение“.
— Прекъсвам ли нещо? — попита Джина по-скоро на шега. — Какво правиш?
— Дресирам Гърт или поне се опитвам. — Той хвърли бегъл поглед към другия край на обширната стая. Офисът му бе обзаведен хаотично — канапе с някакви флорални мотиви, очукана ниска масичка, два тапицирани с кожа стола, телевизор върху стара библиотечна маса, хлътнало кресло до барчето, което от своя страна бе отрупано с юридически досиета и стари вестници. — Тук, момиче, хайде, де! Донеси топката. Добро момиче.
Джина пристъпи още по-навътре в стаята, затвори вратата зад себе си и едва тогава видя новото кученце лабрадор на Уес, което дъвчеше жълта гумена топка. Щом видя Джина, кучето напълно забрави за топката и се хвърли към нея, като махаше с опашка, обикаляше в малки кръгчета и подскачаше. Уес скочи на крака и се скара:
— Не, Гърти. Не, не, не. Лошо момиче.
Джина се протегна надолу, за да погали кучето, което беше легнало по гръб и показваше явна кучешка радост.
— Всичко е наред, Уес. Тя е добро момиче. — Джина я почеса по коремчето. — Нали, миличка? Добро момиче. — След това се обърна към Уес: — Често ли я водиш тук?
— Нямам нищо в графика си за следобед. Реших, че може да поработя над умението й да хваща топката. Започвам да си мисля, че има дислексия или нещо подобно.