— Да, знам това — отбеляза Джина и отново зачака.
— Какво? — попита той.
— Това, което ще те попитам сега, няма да ти хареса и искам да знаеш, че не те обвинявам. Опитвам се да разбера в какво положение се намираме.
Това почти го докара до примирителна усмивка.
— Мисля, че ще го понеса.
— Добре. Ако все още си обичал Карин достатъчно, за да кажеш, че си бил посветен на брака си, преди миналия петък тя да отвори дума за развод, просто се чудя в какво изобщо проличава скръбта ти? Съжаляваш ли или поне тъгуваш ли, че съпругата ти от двайсет и няколко години внезапно е умряла? Защото ако е така, не го долавям особено.
— Казах ти. Още не съм го осмислил. Сигурно съм в шок. Честно казано, не знам как се чувствам. Изпълнен с противоречия, предполагам. Объркан. Ако има книга или нещо от сорта за правилните чувства, които човек трябва да изпитва, когато почине съпругата му, не съм я чел. Някога я обичах. Някога всичко беше страхотно. Напоследък не се разбирахме много добре. Миналия уикенд най-сетне си позволих доста да й се ядосам, а тази сутрин се прибрах вкъщи и я намерих мъртва. — Раменете му се отпуснаха, когато той се облегна назад и отново потри бузата си. — Попита дали тъгувам. Не знам дали съм тъжен. Не знам колко ще ми липсва. Съжалявам, ако това е грешният отговор.
— Няма грешен отговор — каза Джина. — А дори и да имаше, този беше доста добър. Е, каква е причината да престанете да се разбирате?
Той се засмя горчиво.
— Всичко. Парите, проблемите около Кимбърли, парите, аз, тя, времето. Споменах ли парите?
— Какво за парите?
— Тя бе обсебена от парите.
— Обсебена по какъв начин?
— По начина, по който хората биват обсебени от каквото и да е. Само за пари мислеше, само от тях се интересуваше, заради тях работеше и какво ли още не. Ако нещо нямаше да й донесе печалба, не проявяваше интерес.
— А твоето отношение не беше ли такова?
— Ни най-малко. — Той вдигна ръка: — Знам, това е недостатък на характера ми. А дори да не го знаеш, тя ще ти го натяква.
— Искаш да кажеш, че се е оплаквала от теб на други хора? Публично?
— Така си мисля. Достатъчно се оплакваше от мен пред мен.
— Но не сте се карали? Някога искало ли ти се е да я удариш?
— Дали ми се е искало? Разбира се. Дали някога съм го правил? Не. Нека ти задам един въпрос: Джул наистина ли смята, че някой я е убил? Мисли ли, че е било убийство?
— Останах със силното впечатление, че клони натам — кимна Джина.
Това накара Стюарт да се замисли за момент. Погледът му обходи ъглите на тавана, след това се върна на Джина.
— Започвам доста да се радвам, че ме убедиха да те наема — каза той.
7
Джул получи съобщението на Джина Роук, че тя ще представлява Стюарт Горман, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Намираше се само на няколко пресечки от „Травъл Лодж“, но бе поел към Рашън Хил, за да опита да поговори с някои от съседите на Горман.
Провървя му от първия път. Джул седеше в една закусвалня и разговаряше със съседката на Горман от къщата до неговата — Лиса Мур. Разговорът им се конкурираше с тихото бръмчене на телевизор, разположен върху кухненския плот до микровълновата фурна и включен на някакво токшоу. Джул нямаше представа кой е водещият, нито пък защо някой би искал да слуша неговия разговор със също толкова неизвестната му гостенка за подробностите относно двата месеца, които тя явно бе прекарала — доколкото Джул схвана, слушайки с половин ухо, — затворена в мазе в северната част на Ню Йорк като сексробиня на трима тийнейджъри.
Лиса Мур беше запазена шейсет и три годишна жена, която беше живяла в тази къща в продължение на двайсет и шест години, като последните пет от тях бе сама след смъртта на съпруга си. Беше пенсионирана учителка и работеше на доброволни начала пет сутрини в седмицата в библиотечен филиал близо до кейовете.
— Особено това лято — казваше тя, — караниците бяха почти непрестанни.
— Между Стюарт и Карин?
— О, да.
— Вие чували ли сте нещо като заплаха?
— Какво по-точно?
— Например „Ще те убия!“. Нещо такова?
— Ами, не. Точно това не. Но чувах ругатни, доста ругатни. Поразяваше ме фактът, че ги произнася лекар, каквато беше тя. И толкова уважаван писател. Човек би очаквал от него да има по-богат речник. Но имаше доста „да ти го…“ и „майната ти“, „…си майката“. Сигурна съм, че можете да си представите.
— Да, госпожо. — Джул бе използвал няколко „да му го…“ в живота си и смяташе, че има и по-лоши престъпления, но бе накарал свидетелката си да говори и искаше да запази благоразположението й. — Да знаете караниците някога да са довели до нещо друго?