— Разбира се.
— Ами, тя — имам предвид госпожа Сътклиф, — ми каза, че ти си споменала как си видяла господин Горман да се прибира снощи. Това вярно ли е?
— Да.
— Случайно да си спомняш горе-долу по кое време беше това?
— Всъщност спомням си точно. Той се прибра в дома си в единайсет и половина. По това време гася лампата си вечер след училище и тъкмо приключвах на бюрото си, когато го видях да завива към гаража.
— А къде се намира бюрото ти?
— Точно до прозореца, гледа към улицата.
Джул замълча за момент, за да обмисли следващия си въпрос.
— И си сигурна, че е бил господин Горман? Видя ли го да слиза от колата?
— Не. Но трябва да е бил той. Отвори автоматично гаража и влезе вътре. След това затвори зад себе си. Така че изобщо не го видях. Но колата беше неговата.
— Разпознаваш колата му от пръв поглед?
Устната й се изви надолу — явно въпросът й се стори обиден.
— Естествено. Заедно с Ким са ме карали на ски с тази кола може би десет пъти. Така че, да, познавам колата.
— Не исках да те засегна — каза Джул. — Просто питам колко си сигурна?
— В какво? Че беше Стюарт ли? Не знам. Казах ви, че не го видях. Но ако той е карал колата си, значи е бил той. Защото това беше неговата кола.
— А ти откъде знаеш?
— Не знам. Просто разбрах.
Госпожа Робли реши да изкаже собственото си мнение.
— Тя знае, каквото знае, инспекторе. Не ви лъже.
— Разбира се, че не ме лъже. Не се съмнявам в това. — Джул се обърна към Бетани: — Съжалявам, ако звуча критично. Намерението ми не е такова. Просто се опитвам да се уверя в това, което казваш. Сега да се върнем към Стюарт — видяла си го да вкарва своята кола в гаража си отсреща и след това да затваря вратата на гаража след себе си?
— Не. — Въпросът изглежда отново я подразни. — Вижте какво, сигурна съм. Не. Просто го видях да спира и си помислих: „А, Стюарт се прибира“, а след това се обърнах и си легнах. Не съм разсъждавала върху това, просто го забелязах. Точка по въпроса. И не съм стояла на прозореца, за да зяпам, докато затвори вратата на гаража зад себе си. Защо ми е да правя подобно нещо? Не беше чак толкова интересно, колкото и да е скучна останалата част от живота ми.
Джул се поколеба, част от нещо смътно запомнено се въртеше натрапчиво в главата му.
— Но на мен ми се струва, че ти каза… Ще ме извиниш ли за момент?
— Разбира се. И за повече, ако трябва.
Той й благодари, след това се отдалечи на няколко крачки към тротоара и превъртя лентата на диктофона. След минута се върна до вратата при Бетани.
— Ето — каза той, — чуй това.
Натисна копчето и чуха нейния глас да казва: „Отвори автоматично гаража и влезе вътре. След това затвори зад себе си. Така че изобщо не го видях. Но колата беше неговата.“
— Виждаш ли? — каза той. — Чу ли това?
— Кое?
— Ти каза: „След това затвори зад себе си“. А току-що каза, че не си го видяла да прави това.
— Не съм. Искам да кажа, не съм го видяла да я затваря.
— Е, кое от двете?
— Вратата беше затворена.
— Добре. — Джул изтри бръчката на челото си. Той уби още няколко секунди в превъртане на диктофона си напред до края и отново го включи на запис. След това попита: — Бетани, извини ме за глупостта, но в такъв случай как разбра, че вратата се е затворила след него, ако не си го видяла да я затваря?
За един кратък миг въпросът изглежда я озадачи. Обикновено строгото й лице придоби почти отчаян вид, преди на лицето й внезапно да се появи изумително прекрасна усмивка.
— Защото по-късно го видях да я отваря — каза тя. — Значи трябва да е била затворена.
— Видяла си как я отваря? Кога беше това?
— В дванайсет и четирийсет и пет. Отново почти точно. — Тя сви рамене. — Не можах да заспя. Често страдам от безсъние, мразя го. Но тогава се наложи да стана до тоалетната и забелязах, че съм лежала будна вече час и петнайсет минути, затова започнах да се притеснявам, че ще бъда изморена днес на училище. — Тя въздъхна тежко. — И наистина съм. Бях. Боже!
— Значи, какво стана? Погледна през прозореца и…
— И Стюарт отново излизаше на заден…
— Излизаше на заден? В един без петнайсет сутринта?
— Да, знам. И аз си казах, че е малко странно. Но наистина не мислех за него или за нещо друго, освен да поспя. — Тя сподави една ненадейна прозявка и отново се усмихна. — Извинете. Понякога, само като говоря за това… знаете как е…