— Разбирам те. Но ми направи впечатление, че нарече господин Горман Стюарт. Добре ли го познаваш?
— Не добре, не. Но той е бащата на Ким. Познавам го. Не обича да се обръщат към него с „господин Горман“.
— А вие с Ким сте приятелки, така ли?
— Ами, горе-долу. Тя е малко непостоянна. Свръхеуфорична, след това някак потисната. Напоследък не сме толкова близки приятелки, освен че понякога ходим заедно на ски. Както и да е, познаваме се от четвърти клас. — Тя вдигна пръста си до устата и захапа края му. — Това ще я съсипе.
— Тя беше ли близка с майка си?
— Не. Имам предвид баща й.
— Какво за баща й?
— Ами, нали преди малко казахте какво разследвате — дали той я е убил.
— Не съм казал това, Бетани. Все още нямаме заподозрян. Но ти искаш да кажеш, че Кимбърли и майка й не са се разбирали, така ли?
Момичето сви рамене.
— През повечето време майка й беше доста заета. — Бетани се протегна назад и за момент докосна ръката на собствената си майка, след това отново насочи вниманието си към Джул. — Всъщност Карин не беше чак толкова лоша.
— Хората казваха ли, че е лоша?
Бетани сви рамене.
— Понякога те двамата — Стюарт и Ким — се отнасяха малко саркастично. Но мисля, че и двамата я обичаха. Нали не смятате, че Стюарт я е убил? Не мога да повярвам, че той би направил подобно нещо.
— Просто разговарям с хората, Бетани — отвърна Джул делово. — Опитвам се да разбера какво се е случило. Може да се наложи двамата с теб отново да поговорим. Ще има ли някакъв проблем?
— Мисля, че не.
Джул надникна зад нея.
— Госпожо Робли?
— Ако тя няма нищо против.
— Добре, тогава. Благодаря и на двете ви за отделеното време.
8
Стюарт бе застанал до канапето и се протягаше. През последните няколко часа двамата с Джина бяха разглеждали спорни въпроси, когато изведнъж бе осъзнал колко е часът и бе скочил на крака.
— Е — поде той, — независимо дали сме свършили по-голямата част от работата или не, аз трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме за Ким, а аз искам. Ако Джул ти се обади, просто може да се уговорите за време, в което всички да поговорим. Но не и тази вечер, моля те. Дъщеря ми ще се нуждае от мен. Това е най-важното в момента.
— Да. Разбира се. — Джина придърпа тежката си чанта и пусна изтъркания си юридически бележник в един от вътрешните джобове. — Просто ще изчакаме, докато не получим вести от Джул. Ако ми се обади довечера, ще му кажа, че трябва да прекараш известно време с дъщеря си, и ще попитам дали може да си уговорим час за утре или за другиден.
— Мислиш ли, че ще го направи? Ще ти се обади ли довечера?
— Може би не, освен ако не е настъпил някакъв обрат в разследването, за който не знаем. Така или иначе, ще се опитам да се свържа с него отново, да добия представа за нещата. — Вдигна поглед към Стюарт. — Сигурен ли си, че си добре?
Той поклати глава, но цялото му тяло издаваше изтощението.
— Просто си мисля за Ким. — Загледан в празното пространство в другия край на стаята, той примигна бързо няколко пъти. — И за Карин. Наистина си отиде, нали?
— Боя се, че да.
Стюарт притисна слепоочията си, въздъхна дълбоко и погледна към нея.
— Господи, каква загуба! Каква невероятна, огромна, скапана загуба.
„Травъл Лодж“ се намираше само на километър и половина от апартамента на Джина. Наистина, по-голямата част от разстоянието беше изкачване, но според Джина, това само го правеше по-добра възможност за упражнение. Затова, след като каза на Стюарт да потегля, а тя ще излезе след него и ще затвори вратата, Джина изчака той да тръгне, после свали черните си обувки, пъхна ги в деловата си чанта и ги замени с чифт маратонки, които винаги носеше със себе си.
Навън вечерта бе все още беше топла, макар че океанският бриз се бе усилил достатъчно, за да надига понякога облачета прах или отпадъци в улеите. Джина крачеше с лекота, превърнала чантата си в раница. Пред нея, от другата страна на Ван Нес Авеню, улицата се превръщаше в стръмен склон, на чийто връх се намираше често фотографираният изглед от Ломбард като „най-кривата улица на света“.
Когато стигна до върха, Джина дишаше тежко. Добре. Нали затова човек се упражнява — за да се задъха. Тя спря за момент, за да се наслади на гледката. Пред нея, долу в долината бе Норт Бийч, кулите на църквата „Св. св. Петър и Павел“ и част от Рибарския кей, а отвъд — Телеграф Хил и Коит Тауър. Отзад се виждаха мостът Голдън Гейт и Президио, а от тази височина — и слънчевите отблясъци по повърхността на Тихия океан на хоризонта.