Сега, след всичките саможертви и отчаяние, след цялата надежда и всеотдайност, след цялата мъка и непрестанна работа тя все пак искаше да сложи край. Бил е такъв глупак и се мразеше за това почти толкова, колкото мразеше нея.
Езерото Тамарак отново бе станало тъмно и спокойно. Хвърлянето на хайвера и кълването бяха приключили и единственият звук от езерото бе шепотът откъм мястото, където водата докосваше брега.
Стюарт с мъка изправи на крака схванатото си тяло. Можеше да се върне във вилата си на лунна светлина, да се качи в колата си и да е обратно в града до полунощ — за последен път да се разбере с нея, но за разнообразие по неговото разписание, а не по нейното. Щеше да бъде чудесно да я събуди, което би я накарало да пропусне един ден от скъпоценната си работа. Щеше да й се отрази добре да го види в разцвета на яростта му, задето го е използвала и е злоупотребила с него, с наивната му вяра, с присъщото му добродушие.
Започна да подтичва, защото вече бързаше да потегли и най-сетне да й каже какво мисли наистина — твърде дълго бе премълчавал в старанието си да бъде честен, да бъде търпелив, да даде на нея и на брака им още един шанс. Да бъде добър човек.
Какъв идиот е бил! Какъв загубеняк!
Е, всичко свърши, помисли си той. Веднъж завинаги. Ако тя бе приключила с него, той също бе приключил с нея. И прав й път.
Докато тичаше, стъпките му скърцаха върху гранита. Понесен от вълната на гнева си, Стюарт не съзнаваше, че произнася нещо, но с ритъма на всяка стъпка той се отдаваше на мантрата и тя излиташе в нощта при всяко издишане: „Майната й, майната й, майната й“!
Рибата, която Стюарт чу да се стрелка над повърхността при първите признаци на хвърлянето на хайвера, беше много едра за високопланинско езеро в Сиера Невада — 35-сантиметрова дъгова пъстърва. Тя изплува, когато видя ларва на комар, проблясваща върху повърхността на езерото, всмукна насекомото с присъщото на всяка пъстърва спокойствие, след което избухна над водата във внезапна ярост, когато усети хлътването на мъничката кукичка без зъбец.
Четирийсет и седем годишната адвокатка Джина Роук се бори с рибата на много тънка корда в продължение на около пет минути — наистина добра битка с поне четири успешни бягства — преди да я улови в кепчето. Обута в синьо-зелените си туристически панталонки, Джина стоеше върху плитък риф, който навлизаше около четири-пет метра в езерото. Когато видя размерите на рибата, тя подсвирна със задоволство, след това се обърна, топна пъстървата и кепчето си във водата и се върна на брега. Там стисна рибата през мрежата и с милосърдна експедитивност удари силно главата й в страничната част на голяма гранитна скала.
Освен панталонките носеше риза с дълги ръкави от някаква специална, бързосъхнеща материя. Дрехите бяха изключително функционални. Над босите стъпала краката й бяха с добре оформени мускули и слънчев загар, а глезените й бяха тънки. Джина бе престанала да боядисва косата си преди няколко години и сега кичурите, които се показваха изпод червената кърпа на главата й, бяха сребристосиви.
Докато поставяше вече неподвижната риба в малка вдлъбнатина в горната част на камъка, движенията й издаваха енергичен и действен характер. Тя извади 15-сантиметров нож от калъфа на колана си, вдигна рибата за хрилете, обърна се назад към водата и спря за момент, за да се наслади на залеза. В чезнещото слънце видя още един човек, дребен в далечината, седнал на камък от другата страна на водата.
Джина се върна към задачата си, мушна върха на острието на ножа в пъстървата и разряза корема й до хрилете. Извади червата й и ги хвърли отвъд протежението на рифа, където те потънаха в дълбините на езерото и изчезнаха. След като изстърга тъмната ивица от лепкаво вещество по продължението на гръбнака, тя откъсна и изхвърли хрилете, след което потопи пъстървата във водата и я изплакна.