Рони стисна по-силно горната дръжка, когато той зави още веднъж. По дяволите, със сигурност накрая щеше да ги хвърли от някоя от опасните скали и да убие и двама им. Джон караше като луд. Животът й може да се бе усложнил много, но това не означаваше, че иска да умре толкова скоро.
— Не се ли движим прекалено бързо? — попита момичето, опитвайки се да остане спокойна въпреки безумното биене на сърцето й.
— Почти пристигнахме. Искам да съм сигурен, че не ни следят — мъжът бързо зави по поредния второстепенен път и заподскачаха върху грубата чакълеста настилка, която водеше през гъсто залесен район. — Отиваме към ловната ми хижа. За щастие, тя се намира достатъчно високо, така че мобилните телефони ще работят и Тайбър няма да има проблем да се приземи там.
Рони примигна объркано.
— За какво говориш?
Тайбър нямаше да дойде за нея. Той нямаше да я спаси. Не го ли знаеха? Не знаеха ли, че той си бе измил ръцете от нея преди месеци?
Джон въздъхна тежко.
— Предаването на репортажа беше на живо, Рони. Светът вече знае за теб и съм сигурен, че Тайбър е на път. Когато наближи достатъчно, ще ми се обади. Той знае какво се случва, лошите момчета също са наясно. Вече не си в безопасност тук.
Рони преглътна в опит да овлажни пресъхналото си гърло и да потисне гаденето, което преобръщаше стомаха й.
Беше гледала репортажите за „лошите момчета“. Чудовищата бяха много по-добри от тях! Да овладее контрола си не бе най-лесното нещо. Бог да й е на помощ, тя беше видяла повече от един репортаж по новините, свързан със съдбата на бедните същества, които Съветът бе набелязал. Това беше най-големият кошмар, който Рони можеше да си представи.
— Господи — прошепна тя мрачно. — Сигурна съм, че ще се събудя скоро. Но Тайбър няма да дойде, Джон. На него не му пукаше, когато направи този белег, и съм дяволски сигурна, че не му пука и сега.
Той бе прекарал десет години да я измъква от една или друга неприятност. Бе достигнал своя лимит и тя знаеше, че не може да разчита на помощта му, да я измъкне и този път.
Джон изсумтя и я изгледа недоверчиво.
— Можеш да си мечтаеш за това, Рони, но когато видиш Тайбър, не забравяй да му признаеш тази малка тайна.
Тя поклати глава и започна да се моли. В момента нямаше друга възможност да се измъкне от този проблем.
Младата жена затвори очи и пое дълбоко въздух, когато чу пронизителен звук на мобилен телефон.
— Да? — излая Джон. След това замълча няколко дълги секунди. — На път съм. Какво е местоположението ви?
На Рони й се прииска да се ощипе, за да се събуди. Но сдържано слушаше едностранния разговор и опитваше да пренебрегне факта, че миналото бе на път да я ухапе по задника. Точно от това се нуждаеше — още нещо да разруши хубавата малка рутина, която си бе създала. Може и да не беше щастлива, но поне бе доволна. Доволството бе хубаво нещо.
— Казах ти — съобщи Джон тихо, а гласът му бе тържествуващ. — Тайбър ще бъде тук след тридесет минути. Трябва да оцелеем до тогава.
Рони бе обхваната от недоверие. Той щеше да дойде? След петнадесет дълги и мъчителни месеци, в които я бе оставил да се справя сама, той щеше да дойде? Помисли си, че това бе много любезно, като се имаше предвид, че шибаната вина тя да се намира в тази каша бе само негова.
Погледна нагоре, когато Джон постави телефона обратно на колана си. Намръщи се и го загледа съсредоточено. Помисли си, че не го познава от много време, но сякаш внезапно бе станал различен и по-решителен, отколкото бе свикнала да го вижда. Напомни й за Тайбър. Тези присвити очи и опасното изражение, които уверяваха всички, осмелили се да му се противопоставят, че могат да пострадат.
Младата жена стисна зъби, като се въздържа да отговори. Нима би могла да каже нещо похвално за Тайбър? Той бе забъркал тази каша, а след това я бе оставил да страда от последиците. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се опита да поправи стореното.
— Пристигнахме — Джон кимна напред и Рони се обърна да погледне към хижата, която се появи, когато минаха завоя.
Разположена под гъсто растящи дървета, малката хижа и долепения до нея гараж щяха да бъдат почти невидими от въздуха и също толкова трудно откриваеми на земята. Джон вкара камиона в грубо скования гараж, изключи двигателя и скочи от превозното средство.
Рони се измъкна много по-бавно. Трябваше да има изход от това, помисли си тя на ръба на отчаянието. Неща като тези не се случваха на хора като нея. Нейният живот трябваше да бъде спокоен. Тя бе скучна и обикновена. По дяволите, Тайбър не я бе пожелал, когато имаше възможност, какво караше някой с поне капка ум да смята, че ще я иска сега?