Погледна през прозореца, знаейки, че за момента не може да направи нищо. Това чувство на безпомощност я разяждаше. Мразеше да е зависима от някого, особено когато се отнасяше за живота й.
Докато гледаше към гората, младата жена видя Джон, който обхождаше гъсто обраслия район. Тялото му се движеше между дърветата, отпуснато, но въпреки това нащрек. Напомняше й за някой от онези военни типове, които бе виждала по телевизията няколкото пъти, когато бе имала време за гледане.
Времето минаваше дяволски бързо. Нямаше възможност да мисли за приспособяване към внезапните промени около нея. Нямаше време да се подготви, преди да се изправи отново пред Тайбър. Сякаш бяха минали няколко минути преди Джон да се върне в хижата и да вдигне мобилния телефон. Погледна към нея, докато набираше номера.
— Чувам хеликоптер. Ти ли си? — попита той тихо, а бледосините му очи бяха хладни и уверени. — Добре. Досега сме невредими. Ще се погрижа Рони да чака на сечището. — Джон затвори телефона, след това се обърна към нея. — Готова ли си за тръгване?
— Не — младата жена мушна ръце в джобовете на дънките. Събуди се веднага, помисли си отчаяно. Хайде, Рони, време е да се събудиш!
— Жалко — мъжът й се ухили, сякаш бе съвсем наясно с факта, че тя отчаяно се опитва да отрече всичко, което се случва. — Време е да тръгваме.
Глава пета
Всичко изглеждаше нереално. Рони стоеше в края на малкото сечище и наблюдаваше как хеликоптера пикира и се приземява гладко. Джон й направи знак да стои назад, приведе се и хукна към малкия летателен апарат, докато тя се опитваше да успокои лудо препускащото си сърце.
Искаше да се обърне и да побегне, да избяга обратно към живота, който бе водила преди съдбоносното отпътуване от града, от което бе изминал не повече от един час. Но инстинктивно знаеше, че няма измъкване. За миг се запита дали наистина иска да го направи.
Не бе ли мечтала за него всяка вечер, не бе ли страдала за него всяка минута денем, откакто той бе излязъл от живота й?
Когато Тайбър скочи от хеликоптера, всяка клетка в тялото й се пробуди за живот. А между бедрата й започна да пулсира настойчиво желание, почувства влагата, която сякаш се съсредоточи на едно място, подготвяйки я за него. За пореден път дъхът заседна в гърдите й. Рони бе напълно неподготвена за грубата сексуалност, която като че ли сияеше около него.
Тайбър носеше дънки. Те бяха провиснали ниско около тесния му кръст, обгръщайки ласкаво мускулестите бедра и дългите му крака. Широкият, тъмен колан подчертаваше бялата тениска и очертанията на плоския корем. Раменете му бяха широки. Гарваново черната му коса беше вързана на тила и му придаваше див, грубоват вид, който я прониза право през утробата. Рони усети как соковете се изливат от горещата й вагина, а тялото започна да я боли и да пулсира за него.
Младата жена отстъпи назад. Погледът му остана прикован в нейния, докато дългите му крака изминаваха разстоянието между мястото, където седеше тя, и хеликоптера. Можеше да види свирепата решителност по мрачното му, загоряло лице, и да усети намерението му да предяви претенциите си върху нея. Рони потръпна от внезапно обзелия я страх. Това не бе човекът, когото познаваше. Онзи, който беше нежен и внимателен, чиито целувки бяха един шепот от страст, а докосването — сдържано.
Рони усети как дъхът се откъсва от гърлото й като ридание, докато продължаваше да отстъпва, краката й омекнаха, разумът й отлетя щом Тайбър се приближи до нея. Той действаше инстинктивно. Вече не беше овладения мъж, който, бе свикнала да вижда. Беше по-суров, подивял. И я ужасяваше.
— Тайбър — младата жена спря внезапно, когато гърбът й се опря в грапавата кора на дървото зад нея.
Мъжът спря на сантиметри от нея, а блестящите му нефритенозелени очи бяха напрегнати, омаломощаващи. В този миг я заляха петнадесет месеца на болка и гняв. Ето, той стоеше тук, втренчен в нея, сякаш можеше да я погълне само с една хапка, след като бе унищожил всяка мечта, която бе носила в сърцето си.
Юмруците й се стиснаха и преди да осъзнае какво смята да прави, Рони удари с всичка сила твърдите, стегнати мускули на корема му. Имаше чувството, че ръката я заболя повече, отколкото него.
— По дяволите! — изкрещя тя, а той дори не трепна, само тялото му се стегна, а очите му се присвиха от гняв. — Виж какво направи с живота ми! Благодаря, Тайбър!