Вече нямаше въздух да крещи, нито да вика. Очите й се разшириха, а зрението й се замъгли. Мускулите на влагалището й се стегнаха около пениса му, когато усети внезапната промяна, настъпила в него. Сякаш някакъв малък израстък се надигна под пламтящата кожа на ерекцията му, нарасна и се настани в един сноп нерви вътре в нея, галещ, вибриращ, докато тя не избухна.
— Господи! Рони! Бейби… — мощна струя гореща семенна течност се изстреля дълбоко в невероятно тесния проход, което доведе до още един трепет, още една експлозия, която я остави задъхана, бореща се за въздух. Рони се срина на килима.
Какво беше това? Тя потръпна отново, когато Тайбър я последва на пода, стенещ дрезгаво. Малката ласка на добавената стимулация задържа трепета в тялото й. Като че ли… Не! Мисълта бе отхвърлена. В него не би трябвало да има физически белези на животното, което бе той. Учените бяха уверили обществото в това. Освен по-дългите си кучешки зъби, те бяха хора. Нали?
Рони не можеше да разсъждава в момента. Последната експлозия, която разкъса тялото й, беше почти брутална със своята интензивност. Младата жена можеше само да крещи и да се остави във властта й, докато Тайбър се срина отгоре й. Дишането му беше накъсано, а тялото му — влажно, също като нейното.
— Рони — гласът му звучеше измъчено и огорчено, докато се бореше да си поеме дъх.
— Какво направи, Тайбър? — прошепна тя, а зрението й се замъгли още повече. — Какво направи…
Глава девета
— Тя ще се оправи — доктор Мартин потупа отпуснатата ръка на Рони и внимателно я остави на леглото до безжизненото й тяло. Най-накрая бе приключил с прегледа. На масата до леглото бяха поставени флакони за различните проби, от които се нуждаеше. — Не забравяй, че тя е едва втората половинка, за която ни е известно, и че тялото й е било под напрежение повече от година. Физически, чифтосването може да бъде много по-различно при нея, отколкото беше при Меринъс. Ще пусна изследванията и ще видим как се справя, когато се събуди.
Тайбър гледаше надолу към Рони от другата страна на леглото. Съвестта му се измъчваше от разкаяние. Какво бе направил с нея? За първи път от детството си насам, животинската страна, а не човешката, бе поела контрола над него. И което бе по-важно, той беше забравил, че е човек.
— Тя спи ли или е в безсъзнание? — Тайбър почти трепна от звука на собствения си глас и болката, просмукана в него.
Док го стрелна със загрижен поглед.
— Просто спи, Тайбър. Денят беше изпълнен със събития за нея. Остави тялото й да си почине, а съзнанието да приеме цялата нова информация. Понякога това е всичко, от което човек се нуждае, за да успокои душата си — тайнствените сенки, които останаха в очите му доказваха този факт. — На сутринта я искам в лабораторията. Ще проведем още няколко теста, за да сме сигурни, че съвпадат с показанията, които имаме от Меринъс, след това просто ще чакаме и ще видим.
Да чакаме и видим дали ще забременее. Юмруците на Тайбър се стегнаха с почти убийствена ярост. От мига, в който бе видял нападението над нея по проклетата телевизия, единствената му мисъл бе да я вземе. Да я маркира. Да се подсигури, че никой друг няма да я докосне отново. Докато се взираше в нея, прокара уморено пръсти през косата си.
Рони беше бледа. Тъмните кръгове под очите й подчертаваха разпръснатите по носа лунички. Изглеждаше толкова невинна… По дяволите, тя беше невинна! Неопитна девственица, а той я бе взел като животно!
Тайбър се обърна към прозореца от своята страна на леглото, издърпа тъмните завеси и се загледа към градините на имението. Беше я взел от дома й, доведе я в този проклет военен лагер и я изнасили преди дори да й обясни промените, настъпили в тялото й след целувката му.
Когато я бе целунал, той знаеше какво прави. Бе знаел какво ще се случи, но бе безпомощен да спре. Беше я защитавал, откакто тя бе дете, до момента, в който наистина бе имала нужда от неговата сила. Тогава я беше разочаровал, позволявайки на животното да вземе контрол, и сега Рони щеше да плати цената.
— Тайбър, ще ми трябват проби и от теб — каза тихо Док от края на леглото. — Възможно най-скоро, ако нямаш нищо против.
Тайбър се отдръпна от прозореца, оставяйки завесите да паднат обратно на място.
— Когато тя се събуди — отвърна младият мъж със същия тон. — Тогава ще сляза.
— Веднага, Тайбър. Не когато се събуди — каза твърдо Меринъс, пристъпвайки напред. — Ти върви с Док. Аз ще остана тук с Рони. Освен това, тя може би ще се нуждае от някой по-спокоен човек, когато се събуди, а точно сега ти си доста изнервен.