Той не изглеждаше разстроен от това, а само притеснен.
— Децата ще бъдат в много по-голяма опасност, отколкото бяхме ние, Калън — каза Тайбър тихо. — Док трябва да разбере как можем да овладеем това, преди да е излязло извън контрол.
— Меринъс излезе от разгоненото състояние, когато забременя — Калън поклати глава. — Тя не пострада от това, въпреки че още е маркирана с моето ДНК — мъжът звучеше тайнствено. — Все още го носи в себе си.
Те не бяха напълно сигурни как бе станало, но Меринъс още носеше следите на уникалното ДНК на своя съпруг в кръвта си. Нейното тяло не се променяше от това, не променяше гените й по никакъв начин. Напротив, маркираше кръвта й, слюнката й, дори потта й, със следи от същите хормонални различия, които носеше Калън.
Трябваше да стои далеч от Рони, помисли си уморено Тайбър, зърнал сенките в очите на другия мъж. Той непрекъснато се притесняваше, че по някакъв начин, Съветът ще успее да се докопа до Меринъс и нероденото им дете. Докато беше в състояние на повишена бдителност, Калън рядко спеше и проверяваше сигурността на всеки час, на всеки дяволски кратък час.
— Не мога да я пусна да си тръгне — прошепна Тайбър. Искаше му се да може.
— Знам — Калън потърка с длан, умореното си лице. — Много добре знам как се чувстваш.
Глава единадесета
Рони се събуди, обляна в пот. Плътта й бе раздразнена и болезнена, гърдите — подути, а зърната й пулсираха. Вагината й се стегна и навлажни, когато си спомни за дълбоките твърди тласъци на пениса на Тайбър във вътрешността на тесния канал.
Не беше романтичната интерлюдия, за която винаги бе мечтала. Не бе имало свещи, нито Тайбър на колене, молещ за прошка, вместо това бе получила необуздана възбуда, напрежение и някакво непознато отчаяние, което забиваше нокти и в двама им, и не позволяваше да бъде пренебрегнато. Оргазмът, с който завърши всичко, бе издухал през прозореца предубежденията й за това какво би могло да бъде. Сега, единствената й грижа бе да накара Тайбър да го направи отново.
Обаче първо се налагаше да го намери. Рони огледа стаята. Вероятно вече бе нощ. Помещението бе по-тъмно от преди, виждаше се само меката светлина от лампата до леглото. Мрачното тъмно дърво на мебелите придаваше на стаята някакво усещане за безопасност. Солидна, подредена и все пак изключително в стила на Тайбър.
В другия край на помещението, окачена на видно място, висеше голяма негова снимка пред гаража, който бе притежавал в Санди Хоук. На скрина под нея бяха изложени няколко трофея, които бе спечелил в състезания по стрелба. Тайбър не бе някоя известна личност, но все пак бе добре познат. Добре познат и доста надежден.
Младата жена се опита да възвърне самообладанието си, да се пребори с коварната възбуда, надигаща се вътре в нея.
Тайбър бе казал, че е в период на разгонване. И че ще е неспособна да го отхвърли. Неспособна да отхвърли докосването му. Това не можеше да се отрече. Беше като звяр, забиващ нокти в утробата й и крещящ повелително за експлозивния оргазъм, който Тайбър бе предизвикал преди няколко часа. Рони простена слабо, докато се обръщаше на едната си страна, учудена от мъчителните спазми в долната част на корема си. С всеки спазъм вагината й пулсираше и потръпваше. С всяка контракция гневът й нарастваше. Тайбър бе направил това с нея. Докато преди, възбудата и нуждата от него бяха само свръхчувствително дразнене, сега се бяха превърнали в агония.
— Боже, това може да се случи само на мен — прошепна тя в тихата стая, взирайки се в стената срещу себе си.
— Не е точно така — дочу приятен женски глас зад себе си, който я накара да трепне в леглото и да притисне завивката към голите си гърди с разширени очи.
Спомни си, че се бе срещнала с Меринъс предишния ден, макар и съвсем за кратко. Съзнанието й бе разядено от спомена за възбудата и от силната нужда, която я измъчваше.
И Тайбър. Страстен, подивял, решен да предяви претенциите си върху нея, независимо от факта, че той бе този, който си бе тръгнал преди месеци.
Другата жена я наблюдаваше с дълбоките си кафяви очи, пълни със съчувствие. Беше слаба и висока колкото Рони, с дълга светло кестенява коса и състрадателен поглед. Изражението й бе спокойно и приятно. В гърлото на Рони се образува буца.
Тя никога не бе имала истински приятели, поне не и след като се срещнеха с баща й, и приветливото държание на тази жена я накара да осъзнае всичко, от което се бе лишавала през годините. Въпреки разкошната обстановка в имението и това, което Рони си спомняше за тази къща, Меринъс изглежда не се възприемаше като „господарката“. Беше облечена в избелели дънки, свободна, кремава на цвят памучна риза и маратонки. Изглеждаше повече като за живот в къмпинг на открито, отколкото за управление на имение.