— Молила ли съм те да ме водиш тук? — изкрещя яростно и блъсна широките неподвижни рамене. — Виж какво направи, Тайбър. Накара собственото ми тяло да се обърне срещу мен. Сега някакво копеле е изгорило къщата ми, защото не съм била там. Ти ги остави да го направят — тя не можеше да повярва, не можеше да проумее факта, че никога няма да види дома си отново.
Бременността беше нещо, което все още не можеше да осъзнае. Но домът й беше истински. Той бе всичко, което й бе останало, когато Тайбър реши, че повече не я иска. Че се нуждае от някоя по-възрастна или по-опитна, или каквото и да е, а тя нямаше да бъде тази някоя.
Болката, която се надигна в нея, щеше да я убие. Не само физическата, която разкъсваше утробата й от агонизираща възбуда, но и дълбоката болка от загубата на последната нишка към собственото й спокойствие.
— Виж какво направи! — изкрещя Рони отново, юмрукът й прелетя край лицето му, а яростта растеше вътре в нея като приливна вълна от непреодолими емоции.
— Господи, Рони… — Тайбър я придърпа в ръцете си и я стисна, задържайки я неподвижна, докато тя се бореше с него и го удряше, защото, Бог да й е на помощ, не й бе останало нищо и никой, за когото да се бори. — Съжалявам, бейби. Толкова съжалявам.
Стаята се изпълни с мълчание. Рони се опитваше да остане права. Мъжът я притискаше до тялото си, стабилно изправен, както винаги. Даваше й подкрепа, която младата жена знаеше, че скоро може да й бъде отнета.
— Пусни ме — каза тя, но не опита да се освободи.
Едната му ръка държеше главата й до гърдите му, а другата бе обвита около кръста й, в опит да успокои яростта, която бушуваше в тялото й.
— Тъкмо си купих нов стол — прошепна момичето, като трепереше и се бореше срещу въздействието на допира му. Господи, всичко, което притежаваше беше изчезнало!
— Рони, съжалявам — прошепна той в косата й. — Не трябваше да ти го казвам по този начин. Извинявай.
Младата жена трепна и се отдръпна, отдалечавайки се от него. Отчаяно искаше да избяга от болката, отекваща в душата й. Вече нямаше нищо, което биха могли да унищожат, нищо, което можеха да й отнемат. Нищо, освен детето, ако позволеше да бъде заченато.
— Е, добре — въздъхна тежко Рони. — По дяволите — тя не знаеше какво да каже или направи. Чувстваше се разкъсана на парчета, замаяна от събитията, които се случваха прекалено бързо, без да има възможност да си поеме дъх, за да осмисли случващото се.
Въздъхна отново и мушна ръцете си в джобовете на робата си, борейки се с паниката, избуяла вътре в нея. Добре, не можеше да убие Тайбър. Беше сигурна, че другите от семейството ще помислят, че… Не, не. Нямаше значение колко ужасно искаше да пролее кръвта му точно сега. Тя беше добре. Това беше просто една къща. Трябваше да я напусне така или иначе. А също и да очаква, че ще се случи нещо подобно. Това не й помогна да се успокои. Рони можеше да усети как в гърдите й се натрупва болка при мисълта за дома, който бавно бе създала. От грозната барака, в която бе израснала, със собствените си ръце, покрити с мехури и кръв, бе направила къщата, годна за живеене и нещо, което си заслужаваше да притежаваш.
— Рони, сега твоят дом е тук… — гласът на Тайбър, тих и разкаян, само подхрани яростта й. Сякаш болката й прекърши нещо вътре в него. Загубата на дома й не беше нищо в сравнение с агонията, пред която се бе изправила, когато го бе изгубила преди.
— Наистина ли? — тя опита да потисне прилива на адреналин, който крещеше в нея, когато се обърна към него и го погледна с мрачна ярост. — С теб, предполагам?
— С мен — изражението му се втвърди, докато произнасяше думите.
— Бедничкият Тайбър — изрече подигравателно тя. — Остана с мен в края на краищата. Не точно това си си представял за бъдеща половинка, права ли съм?
Мъжът я погледна леко смръщен, но в очите му се четеше възбуда.
— Всъщност, никога не съм си представял друга — отговори най-накрая, свивайки рамене. Това я обърка още повече. — Но ти не изглеждаш особено доволна.
Зачуди се защо това го притеснява? Къде бе мъжът, който бе решил, че се нуждае от някоя, много повече жена от нея? Рони не намираше смисъл в отношението му. Освен ако не бе само хормонът или каквото и да бе това, което я докарваше до лудост. Мисълта, че един наркотик, без значение колко е естествен, бе единствената им връзка, разби сърцето й.
— Не особено доволна ще бъде прекалено меко казано — устните й се извиха в широка усмивка, която обаче не достигна до очите й. Вагината й бе достатъчно гореща, за да компенсира това, въпреки че момичето нямаше никакво намерение скоро да му позволи да узнае това. Адреналинът, бушуващ в организма й, сякаш се стремеше да увеличи още повече възбудата й.