Намираха се на по-малко от километър от къщата на Даунинг. Уин вече я беше разучил и бе открил пътеката, където имаше най-малка възможност да ги видят и да събудят подозрения. Вървяха, потънали в удобното мълчание на двама мъже, които се познават от дълго време, и то доста добре.
— Има нещо интересно, освен цялата тази история — каза Майрън.
Уин зачака.
— Помниш ли Емили Шафър? — запита Майрън.
— Името ми говори нещо.
— Ходих с нея в продължение на две години в „Дюк“.
Уин и Майрън се бяха запознали в „Дюк“. Освен това бяха съквартиранти през всичките четири години. Уин бе човекът, който запозна Майрън с бойните изкуства, а после и с работата под прикритие за ФБР. Сега Уин беше най-важната личност в „Лок-Хорни Секюритис“, компания за търговия с ценни книжа, намираща се на Парк авеню, която бе собственост на семейството му от откриването на борсата. Майрън бе наел офис за собствената си фирма в сградата на Уин. Освен това Уин се разправяше с всички парични проблеми на клиентите на „Спортно представителство МБ“.
Уин се замисли за момент.
— Да не е онази, която имаше навика да издава маймунски звуци?
— Не — отговори Майрън.
Уин изглеждаше изненадан.
— Тогава коя беше онази, която издаваше маймунските звуци?
— Нямам представа.
— Може да е някоя, с която аз съм бил.
— Възможно е.
Уин отново се замисли, после сви рамене.
— И какво за нея?
— Била е омъжена за Грег Даунинг.
— Разведени ли са?
— Да.
— Спомням си я — каза Уин. — Емили Шафър. Добра фигура.
Майрън кимна.
— Никога не съм я харесвал — продължи Уин. — Само маймунските й звуци ми харесваха. Бяха доста интересни.
— Тя никога не е издавала маймунски звуци.
Уин се усмихна леко.
— Стените бяха много тънки — каза той.
— Ти да не си имал навика да подслушваш?
— Само когато дръпнехте щорите и не можех да виждам нищо.
Майрън поклати глава.
— Ама че си прасе — каза той.
— По-добре е от маймуна.
Стигнаха до предната морава и продължиха напред към вратата. Тайната беше да изглеждаш така, сякаш точно тук ти е мястото. Ако човек се прокрадваше предпазливо, някой можеше да го забележи. Двама мъже, приближаващи се към вратата, обикновено не навеждаха хората на мисълта за крадци.
До вратата имаше метална клавиатура с малка червена лампичка. Светеше.
— Аларма — каза Майрън.
Уин поклати глава.
— Фалшива. Само лампичка. Сигурно е купена от някой евтин магазин.
Той погледна към ключалката и презрително млясна с устни.
— Такава скапана ключалка при заплата на професионален баскетболист — каза той очевидно отвратен. — Със същия успех можеше да затвори вратата с пластилин.
— Ами резето? — запита Майрън.
— Не е заключено.
Уин вече беше извадил парчето целулоид. Кредитните карти са прекалено корави. Целулоидът върши много по-добра работа. За не повече време, отколкото би било нужно с ключ, вратата се отвори и те влязоха в коридора. На вратата имаше процеп за пощата и навсякъде из коридора се валяха пликове. Майрън провери набързо някои от датите. Нито едно от писмата не бе лежало на пода повече от пет дни.
Домът беше обзаведен във фалшив селски стил ала Марта Стюарт. Мебелите бяха от така наречените „просто кънтри“, чийто вид наистина беше прост, но цените им — безумни. Много дървения, антики и сухи цветя. Миризмата на ароматизатор беше силна и натрапчива.
Разделиха се. Уин се качи в домашния кабинет. Включи компютъра и започна да сваля цялата информация върху дискети. Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“. Телефонният секретар регистрираше датата и часа на всяко обаждане. Много удобно. Майрън натисна бутона. Касетата се превъртя и заговори. Още на първото съобщение, което според дигиталния глас бе получено в 9:18 вечерта, когато Грег изчезна, Майрън уцели бинго.
Треперещ женски глас каза:
— Карла е. Ще бъда в задното сепаре до полунощ.
Майрън превъртя и се заслуша отново. На фона се чуваха много различни звуци — говор, музика, потракване на чаши. Обаждането вероятно беше направено от бар или ресторант, особено като се имаше предвид репликата за задното сепаре. Коя беше Карла? Приятелка? Вероятно. Кой друг щеше да се обади, за да си урежда среща за толкова късно вечерта? Разбира се, това не е било някаква обикновена вечер. Грег Даунинг беше изчезнал в интервала между обаждането и следващата сутрин.