Бауман вдигна нагоре очилата си и тръгна напред. Майрън изчака малко, преди да го последва. Нямаше закъде да бърза. Добрият професор наистина отиваше в кабинета си. Той пресече тревната площ и изчезна зад друга тухлена сграда. Майрън намери пейка и седна.
Мина един час. Майрън наблюдаваше студентите и се почувства ужасно остарял. Трябваше да си донесе вестник. Да седиш в продължение на цял час, без да четеш, означаваше да мислиш. Мозъкът му непрестанно раждаше нови идеи и после ги отхвърляше. Знаеше, че изпуска нещо. Усещаше го. Но всеки път, когато се протегнеше към него, то изчезваше дълбоко под повърхността.
Внезапно си спомни, че днес не бе проверил телефонния секретар на Грег. Извади мобифона и набра номера. Когато чу гласа му, натисна 317, кода, програмиран от Грег. На лентата имаше само едно съобщение, но то беше доста странно.
— Не се ебавай с нас — каза електронно промененият глас. — Говорих с Болитар. Той е готов да плати. Това ли искаш?
Край на съобщението.
Майрън застина. Вторачи се в голата тухлена стена. Вслуша се в сигнала за няколко секунди, без да прави нищо друго. Какво, по дяволите…
— Той е готов да плати. Това ли искаш?
Майрън натисна звездичката, за да чуе съобщението отново. После го направи пак. Вероятно щеше да го изслуша и за четвърти път, ако професор Бауман внезапно не се бе появил на вратата.
Бауман спря да поговори с двама студенти. Разговорът беше оживен. И тримата демонстрираха пламенен академичен интерес. Колеж. Продължавайки задълбочения си разговор, те излязоха от университета и тръгнаха по Амстердам авеню. Майрън прибра мобифона в джоба си и тръгна след тях. На 112 улица групата се раздели. Двамата студенти продължиха на юг. Бауман пресече улицата и се отправи към църквата „Свети Джон Божествения“.
„Свети Джон Божествения“ беше масивна сграда и най-голямата катедрала в света в кубически метри („Свети Петър“ в Рим се смята за базилика, а не за катедрала). Сградата приличаше на града, в който се намираше. Възхитителна и овехтяла. Високите колони и великолепните изрисувани прозорци бяха оградени с надписи като „Носете каски“ (макар че датираше от 1892 година, катедралата все още не бе завършена), „Катедралата е патрулирана и се наблюдава електронно за вашата безопасност“. Дървени плоскости закриваха дупките в гранитната фасада. Вляво от това архитектурно чудо имаше две алуминиеви бараки. Вдясно се виждаше „Детската скулптурна градина“ с Фонтана на мира, огромна скулптура, навяваща различни мисли, никоя от които за мира. Образи на отрязани глави и крайници, ръце, издигащи се от праха, сякаш се опитваха да избягат от ада, мъж, извиващ врата на сърна, всичко това създаваше атмосфера по-подходяща за среща на Данте с Гоя, отколкото за състояние на лениво спокойствие.
Бауман тръгна по алеята вдясно от катедралата. Майрън знаеше, че по-надолу се намира приютът за бездомни. Той пресече улицата и се опита да спазва дистанцията. Бауман мина покрай група бездомници, облечени в мизерни синтетични сака и прекалено широки панталони. Някои му махнаха и го поздравиха. Бауман им махна в отговор. После изчезна зад една врата. Майрън се зачуди какво да направи. Всъщност нямаше избор. Дори ако се наложеше да унищожи прикритието си, трябваше да влезе.
Мина покрай мъжете, кимна и им се усмихна. Те кимнаха и също му се усмихнаха. Входът на приюта представляваше двойна черна врата с дантелени завеси. До нея имаше два надписа: „Внимание, деца. Забави“ и „Катедрално училище“. Приют за бездомни и училище — интересна комбинация. Само в Ню Йорк.
Майрън влезе. Помещението беше пълно с вехти матраци и мъже. Тежка миризма на застояло изпълваше въздуха. Майрън се опита да не направи гримаса. Видя Бауман, който говореше с няколко човека в ъгъла. Никой от тях не беше Коул Уайтман, наречен още Норман Лоуенстайн. Майрън заоглежда небръснатите лица и кухите очи. Погледът му се местеше от ляво на дясно.
Забелязаха се едновременно.
Очите им се приковаха един в друг за секунда, но това беше достатъчно. Коул Уайтман се обърна и побягна. Майрън го последва, като си проправяше път през бездомните. Професор Бауман забеляза вълнението. С пламнали очи той застана на пътя на Майрън, който сви рамене и го блъсна, без да спре спринта си. Също като Джим Браун. Само дето Джим Браун трябваше да го прави срещу типове като Дик Бъткъс и Рей Нички, а не някакъв петдесетгодишен професор, който вероятно не тежеше и сто килограма въпреки отпуснатия си корем.