Коул почти се усмихна.
— Ти наистина вярваш в това.
— Чакай, не ми казвай. Позволи ми да отгатна — каза Майрън и се престори, че потъва в дълбоки мисли. — Правителството ми е промило мозъка, нали? Цялата история е била план на ЦРУ да се отърве от дузина студенти, които са заплашвали да съсипят правителството.
— Не — отвърна Коул. — Но ние не убихме Хънт.
— Кой го уби?
Коул се поколеба. Вдигна поглед и примигна, сякаш преглъщаше сълзите си.
— Хънт се самоуби.
Зачервените му очи погледнаха към Майрън, за да видят как ще реагира. Майрън не проговори.
— Отвличането беше измама — продължи Коул. — Цялата история беше идея на Хънт. Искаше да нарани баща си. Реши, че най-добрият начин е да вземе парите му, а после да го изложи. Но онези задници ни изненадаха и Хънт избра друго отмъщение.
Коул задиша тежко.
— Той изтича навън с пистолета — продължи Коул. — Извика: „Майната ти, татко!“. После си пръсна главата.
Майрън не каза нищо.
— Погледни историята ни — каза Уайтман с умолителен глас. — Ние бяхме безвредна група хипита. Протестирахме по антивоенните демонстрации. Дрогирахме се. Никога не сме извършвали насилие. Никой от нас дори нямаше оръжие, с изключение на Хънт. Той беше мой съквартирант и най-добър приятел. Никога не бих могъл да го нараня.
Майрън не знаеше какво да вярва. А най-вече нямаше време да се тревожи за двайсетгодишно убийство. Изчака Коул да продължи. Реши да го остави да поговори за миналото, но Коул не каза нищо повече. Накрая Майрън реши да смени темата.
— Значи си видял Грег Даунинг да влиза в сградата на Лиз Горман? — запита той.
Коул кимна бавно.
— Тя изнудваше ли го?
— Не само тя — поправи го той. — Това беше моя идея.
— Какво имахте срещу Грег?
Уайтман поклати глава.
— Не е важно.
— Тя вероятно е била убита заради това.
— Вероятно — съгласи се Коул. — Но няма нужда да знаеш подробностите. Довери ми се.
Майрън не беше в положение да настоява.
— Разкажи ми за нощта на убийството.
Коул потърка наболата си брада.
— Както ти казах — започна той, — бях на отсрещната страна на улицата. Когато си в нелегалност, има определени правила, според които живееш. Правила, които ни помогнаха да останем живи и свободни през последните двайсет години. Едно от тях е, че след като извършим престъпление, никога не оставаме заедно. Ченгетата ни търсят като група, а не като отделни хора. Откак сме в града, ние с Лиз внимавахме никога да не сме заедно. Свързвахме се само чрез обществения телефон.
— А Глория Кац и Сюзън Милано? — запита Майрън. — Те къде са?
Коул се усмихна, без следа от веселие. Майрън видя липсващите зъби и се зачуди дали са част от маскировката или нещо по-зловещо.
— Ще ти разкажа за тях друг път — каза Коул.
Майрън кимна.
— Добре, продължавай — каза той.
Бръчките по лицето на Коул сякаш станаха по-дълбоки и тъмни на слабата светлина. Той мълча известно време, преди да продължи.
— Лиз беше готова да тръгне — накрая каза той. — Възнамерявахме да приберем мангизите и да изчезнем от града. Чаках на улицата да ми даде сигнал.
— Какъв сигнал?
— След като прибереше всички пари, трябваше да запали лампата три пъти. Това означаваше, че щеше да слезе след десет минути. Щяхме да се срещнем на Сто и шестнадесета улица и да хванем влака. Но сигналът не се появи. Лампата й въобще не угасна. Страхувах се да отида да проверя какво става по очевидни причини. За това също си имаме правила.
— От кого трябваше Лиз да прибере пари онази вечер?
— От трима души — отговори Коул и започна да изброява на пръсти. — Грег Даунинг, съпругата му — как й беше името…
— Емили.
— Точно така. Емили — потвърди той. — И стареца, който притежава „Драконите“.
Сърцето на Майрън се сви.
— Чакай малко — каза той. — Клип Арнстайн също ли трябваше да се появи?
— Не само трябваше — поправи го Коул. — Появи се.
Черен лед скова костите на Майрън.
— Клип беше там? — запита той.
— Да.
— А другите двама?