Коул имаше изтощения вид на оцелял, който не е убеден дали мъртвите не са по̀ късметлии от него. Той се приближи до Майрън и отключи белезниците.
— Тръгвай — каза Коул.
Майрън се надигна и разтърка китките си.
— Благодаря ти — каза той.
Коул едва кимна.
— Няма да кажа на никого къде си.
— Да — отвърна Коул. — Знам.
35.
Майрън спринтира до колата си и набра номера на Клип. Секретарката му отговори и му съобщи, че господин Арнстайн го няма в момента. Майрън я помоли да го свърже с Калвин Джонсън. Тя го накара да изчака малко. След десет секунди го свърза.
— Здрасти, Майрън — каза Калвин. — Какво става?
— Къде е Клип?
— Ще дойде тук след час-два. При всички положения ще е тук за мача.
— Къде е сега?
— Не знам.
— Намери го — каза Майрън. — А когато го намериш, звънни ми.
— Какво става? — запита Калвин.
— Просто го намери.
Майрън прекъсна. Отвори прозореца на колата и си пое дълбоко дъх. Беше малко след шест. Повечето от момчетата сигурно вече бяха на стадиона и загряваха. Той пое по Ривърсайд Драйв и прекоси мост „Джордж Вашингтон“. Набра номера на Леон Уайт. Отговори жена.
— Ало?
Майрън промени гласа си.
— Госпожа Фиона Уайт ли е на телефона? — попита той.
— Да.
— Бихте ли желали да се абонирате за списание „Популярна механика“? Имаме специална оферта с намаление.
— Не, благодаря ви — отговори тя и затвори телефона.
Заключение: Фиона Уайт, Септемврийското маце, обещало нощ на небивал екстаз, си беше у дома. Време да я посети.
Той пое по шосе 4 и отби по Киндермак роуд. Пет минути по-късно стигна до местоназначението си. Къщата беше построена като ранчо с оранжеви тухли и прозорци във форма на ромб. Този вид архитектура беше най-модерното нещо за около два месеца през 1977 година, а сега изглеждаше овехтял и смешен. Майрън паркира на частния път. От двете страни на бетонната алея имаше ниски огради от ковано желязо, по които се спускаше изкуствен бръшлян. Класика.
Той звънна на звънеца. Фиона Уайт отвори вратата. Зелената й, изпъстрена с цветя риза висеше незакопчана върху бяло трико. Изрусената й коса беше вдигната на кок, който се разпадаше. Отделни кичури висяха към очите и ушите й. Тя погледна към Майрън и се намръщи.
— Да?
— Здрасти, Фиона. Аз съм Майрън Болитар. Запознахме се онзи ден в дома на ТС.
Гримасата остана на мястото си.
— Леон не е у дома.
— Исках да поговоря с теб.
Фиона въздъхна и скръсти ръце под пищната си гръд.
— За какво? — запита тя.
— Може ли да вляза?
— Не. Заета съм в момента.
— Мисля, че ще е по-добре да поговорим насаме.
— Тук сме насаме — отговори тя решително. — Какво искаш?
Майрън сви рамене, докара най-привлекателната си усмивка, но видя, че това не води доникъде.
— Искам да знам за теб и Грег Даунинг.
Ръцете на Фиона се отпуснаха. Внезапно тя доби ужасен вид.
— Какво?
— Знам за съобщението ти до него по електронната поща. Сепбейб. Трябвало е да се видите миналата събота вечер за „най-великата нощ на екстаз“ — каза Майрън. — Спомняш ли си?
Фиона Уайт се опита да затвори вратата. Майрън я подпря с крак.
— Нямам какво да ти кажа — каза тя.
— Не се опитвам да те изложа.
Тя бутна крака му.
— Изчезвай.
— Просто се опитвам да открия Грег Даунинг.
— Не знам къде е.
— Имаше ли любовна връзка с него?
— Не. Изчезвай.
— Видях съобщението ти, Фиона.
— Мисли каквото си искаш. Няма да говоря с теб.
— Чудесно — каза Майрън, като се отдръпна назад и вдигна ръце. — Ще поговоря с Леон вместо с теб.
Бузите й почервеняха.
— Прави каквото искаш — каза тя. — Не съм имала връзка с него. Не съм го виждала миналата събота вечер. Не знам къде е.
С тези думи тя затръшна вратата.
Господи, това мина страхотно.
Майрън се отправи към колата си. Когато се протегна към вратата, черно БМВ със затъмнени прозорци профуча по улицата и спря на алеята. Вратата на шофьора се отвори и Леон изхвърча отвътре като пусната на свобода птица.