— Разбира се.
Майрън влезе в съблекалнята. ТС седеше в обичайната си поза — проснат на един стол в ъгъла, а слушалките на уокмена — пъхнати в ушите му. Не обърна внимание на Майрън. Леон също беше там. Той също избягна погледа на Майрън. Не беше изненадващо.
Одри се приближи към него.
— Как мина с…
Майрън поклати глава, за да я накара да замълчи. Тя кимна разбиращо.
— Добре ли си? — попита тя.
— Чудесно.
— Мислиш ли, че могат да ни чуят?
— Не поемам никакъв риск.
Одри се огледа наляво, после надясно.
— Откри ли нещо ново?
— Много — отговори Майрън. — Сигурно ще имаш историята си довечера. Та и още нещо отгоре.
Очите й заблестяха.
— Знаеш ли къде е той?
Майрън кимна. Вратата на съблекалнята се отвори. Калвин Джонсън надникна вътре. Наведе се и поговори с Кипър за момент. Когато си тръгна, Майрън забеляза, че зави надясно, което водеше към изхода, а не към кабинета му.
Мобифонът в джоба на Майрън иззвъня. Той погледна към Одри, която отвърна на погледа му. Майрън отиде в ъгъла и извади мобифона.
— Ало?
Електронно променен глас каза:
— Имаш ли парите?
— Уцели кофти момент — отвърна Майрън.
— Отговори на въпроса ми.
Леон обу шортите си. ТС се изправи и започна да друса глава в ритъма на музиката.
— Имам ги — отговори Майрън. — Но имам и мач довечера.
— Забрави за мача. Знаеш ли парка „Оувърпек“?
— Онзи в Леония? Да, знам го.
— Завий надясно по шосе деветдесет и пет. Продължи половин километър надолу и отново завий надясно. Ще видиш глуха алея. Паркирай там и търси светлина от фенер. Приближи се с вдигнати ръце.
— Трябва ли да кажа парола? — попита Майрън. — Много си падам по паролите.
— Петнайсет минути. Не закъснявай. И не забравяй, че познавам партньора ти — супергерой. Мой човек наблюдава офиса му на Парк авеню. Ако той излезе оттам, сделката се проваля.
Майрън изключи телефона. Краят наближаваше. След петнайсет минути всичко щеше да свърши.
— Можа ли да чуеш? — попита той.
Одри кимна.
— По-голямата част.
— Ще стават странни неща — каза Майрън. — Имам нужда от опитен журналист, за да запише всичко. Искаш ли да дойдеш с мен?
Тя се усмихна.
— Това беше реторичен въпрос, нали?
— Ще трябва да седиш на пода отзад — продължи Майрън. — Не искам да рискувам да те забележат.
— Няма проблеми — съгласи се Одри. — Това ще ми напомни за срещите в гимназията.
Майрън тръгна към вратата. Нервите му бяха ужасно опънати. Опита се да си придаде хладнокръвно изражение, докато излизаха. Леон завързваше кецовете си. ТС стоеше неподвижно, но този път очите му ги проследиха.
38.
Валеше силен дъжд, който правеше улиците черни. Коли започваха да влизат на паркинга на стадиона. Майрън излезе през задния изход, пое на север и мина покрай последната будка за пътна такса. Зави надясно по шосе 95.
— Е, какво става? — запита Одри.
— Човекът, с когото ще се видя — отговори Майрън, — е убил Лиз Горман.
— Коя е Лиз Горман?
— Изнудвачката, която беше убита.
— Мислех, че името й е Карла.
— Това е било псевдоним.
— Чакай малко. Лиз Горман не беше ли името на някаква екстремистка от шейсетте години?
Майрън кимна.
— Дълга история. Нямам време да навлизам в подробности. Достатъчно е да кажем, че човекът, с когото ще се срещнем, е участвал в плана за изнудване. Нещо се е объркало. И тя била убита.
— Имаш ли доказателства? — запита Одри.
— Всъщност не. Затова имам нужда от теб. Носиш ли си касетофона?
— Естествено.
— Дай ми го.
Одри бръкна в чантата си и извади касетофона. Подаде го на Майрън.
— Ще се опитам да го накарам да говори — обясни той.
— Как?
— Ще го попритисна.
Одри се намръщи.
— Мислиш ли, че той ще се хване?
— Да, надявам се. Ако действам както трябва.
Майрън взе телефона на колата и каза:
— Имам два отделни телефона тук — телефона на колата и мобифона в джоба ми. Ще набера номера на телефона в колата с мобифона и ще оставя линията отворена. По този начин ще можеш да чуеш всичко. Искам да запишеш всяка дума. Ако нещо се случи с мен, отиди при Уин. Той ще знае какво да направи.