Есперанца издаде презрителен звук.
— Мислиш ли, че ще се хванат?
— Защо не?
— Защото това са глупости. „Непряко и за клиентите ми.“ Звучи, сякаш по друг начин не можеш да уредиш работите на клиентите си.
Може би Есперанца имаше известно право.
— Какво толкова има всъщност? — запита той, като вдигна ръце към тавана. — Баскетболът ще ми отнема само два-три часа на ден. През останалото време ще си бъда тук. Мобифонът ще стои у мен през цялото време. Просто ще трябва да подчертаем, че няма да се задържа там прекалено дълго.
Есперанца го изгледа скептично.
— Какво? — запита той.
Тя поклати глава.
— Не. Искам да знам. Какво има?
— Нищо — отговори тя.
После го погледна право в очите и скръсти ръце.
— Какво казва кучката по този въпрос? — сладко запита тя.
Така наричаше Джесика.
— Би ли престанала, моля те, да я наричаш така?
Есперанца направи гримаса, но за първи път не започна спор. Далеч в миналото имаше време, когато Джесика и Есперанца поне се понасяха една друга. Но после Джесика го напусна, а Есперанца видя какво причини това на Майрън. Някои хора са злопаметни, но Есперанца надминаваше всички. За нея нямаше никакво значение, че Джесика се върна.
— Е, какво мисли тя? — повтори въпроса си Есперанца.
— За кое?
— За възможностите за мир в Близкия изток — рязко отговори тя. — Какво мислиш, че имам предвид? За това да започнеш нова баскетболна кариера.
— Не знам. Нямахме възможност да говорим. Защо?
Есперанца отново поклати глава.
— Ще имаме нужда от помощ тук — каза тя, сменяйки темата. — Някой трябва да вдига телефоните, да пише на машина и разни други подобни.
— Имаш ли някого предвид?
Тя кимна.
— Синди.
Майрън се втрещи.
— Голямата Синди?
— Тя може да вдига телефона, а и други неща. Добър работник е.
— Дори не знаех, че може да говори — каза Майрън.
Голямата Синди беше навремето партньорката на Есперанца в отбора. Бореше се под името „Голямата Мама — Индианския вожд“.
— Тя изпълнява заповеди. Готова е да върши всякаква работа. Не е амбициозна.
Майрън се опита да не се намръщи, когато се замисли за нея.
— Не работи ли вече като бияч в стриптийз клуб?
— Не е стриптийз клуб, а бар за хора, които се обличат в кожени дрехи.
— Моя грешка — каза Майрън.
— А и тя е барманка сега.
— Синди е получила повишение?
— Да.
— Е, не бих искал да провалям обещаващата й кариера, като я помоля да работи тук.
— Не се дръж като задник — каза Есперанца. — Тя работи там нощем.
— Какво? — престорено се учуди Майрън. — „Кожа и похот“ не събира ли много хора на обед?
— Познавам Синди. Ще бъде идеална.
— Тя плаши хората — каза Майрън. — И мен ме плаши.
— Тя ще стои в залата за конференции. Никой няма да я вижда.
— Не знам.
Есперанца се надигна грациозно.
— Добре, ти намери човек. Искам да кажа — ти си шефът. Знаеш най-добре. Аз съм просто една секретарка. Не бих и посмяла да се питам как ще се справиш с „нашите“ клиенти.
Майрън поклати глава.
— Долен удар — каза той, като се наведе напред и подпря лакти на бюрото. — Добре — съгласи се Майрън накрая и въздъхна дълбоко. — Ще я пробваме.
Майрън зачака. Есперанца се вторачи в него. Минаха няколко секунди и тя каза:
— Сега ли е моментът, когато трябва да заподскачам от радост и да се разсипя от благодарности?
— Не, сега е моментът, когато аз тръгвам — отвърна Майрън и погледна часовника си. — Трябва да поговоря с Клип за онези кървави петна преди пресконференцията.
— Приятно прекарване — каза Есперанца и се отправи към вратата.
— Почакай — извика Майрън.
Есперанца се обърна и го погледна въпросително.
— Имаш ли часове довечера? — запита той.
Есперанца учеше право вечерно в нюйоркския университет.
— Не.
— Искаш ли да дойдеш на мача? — предложи Майрън и се прокашля. — Можеш да доведеш и Луси, ако искаш.
Луси беше последната любов на Есперанца. Преди Луси тя ходеше с някакъв мъж на име Макс. Сексуалните й предпочитания не бяха строго определени.