Майрън видя Одри Уилсън. Тя носеше обичайното за спортен репортер облекло: тъмносин блейзър, черен пуловер, избелели джинси. Гримът й беше съвсем лек или въобще не съществуваше, ноктите — къси и нелакирани. Единственото цветно петно, което можеше да се открие у нея, бяха маратонките — яркосини „Чък Тейлър“. Видът й беше абсолютно обикновен. В чертите й нямаше нищо нередно, но и нищо хубаво. Просто си ги имаше. Правата й черна коса беше подстригана късо на бретон.
— Долавям ли следа от цинизъм? — запита Майрън.
Одри сви рамене.
— Не мислиш наистина, че съм се вързала на всичко това, нали?
— На кое?
— Внезапното ти желание да… — тя погледна за момент към бележките си — … да създадеш собствената си легенда в спорта.
Одри вдигна поглед и поклати глава.
— Клип със сигурност го бива да дрънка дивотии, нали?
— Трябва да се облека, Одри.
— Какво ще кажеш първо да ми дадеш информацията?
— Информацията? Господи, защо не каза направо „сензацията“? Страхотно обичам репортери, които говорят така.
Тя се усмихна на думите му. Усмивката й беше хубава. Широка и открита.
— Май заемаш отбранителна позиция, а, Майрън?
— Аз? Никога.
— Тогава какво ще кажеш за — да употребим още едно клише — кратко изявление за пресата?
Майрън кимна и сложи ръка на гърдите си артистично.
— Победителят никога не напуска, а напускащият никога не побеждава.
— Ломбарди?
— Феликс Ънгър. Чух го в „Странната двойка“, в оня епизод, където участваше и Хауърд Козуел.
Той се завъртя и тръгна към съблекалнята. Одри го последва. Вероятно тя беше най-способната жена спортен репортер в страната. Правеше репортажи за „Драконите“ за най-големия вестник на Източното крайбрежие. Имаше собствено радиошоу по радиостанция WFAN в най-желаното време, което беше слушано от много хора. Имаше и шоу в неделя сутрин по ESPN. И все пак, също като почти всяка друга жена в тази доминирана от мъже професия, в позата й имаше нещо колебливо, а кариерата й винаги се намираше една крачка преди срива, независимо колко известна беше станала.
— Как е Джесика? — попита Одри.
— Добре.
— Не съм говорила с нея от цял месец — каза тя с мелодичния си тон. — Вероятно ще трябва да й звънна. Да седнем и да си поприказваме от сърце, нали разбираш?
— Да бе, това въобще не е намек.
— Опитвам се да направя нещата по-лесни за теб, Майрън. Тук става нещо странно. Знаеш, че ще открия какво е. Затова направо можеш да ми кажеш.
— Наистина не знам за какво говориш.
— Първо Грег Даунинг напуска отбора при загадъчни обстоятелства…
— Какво загадъчно има в една контузия на глезена?
— После ти, старият му съперник, заемаш мястото му, след като си бил вън от играта повече от единадесет години. Не намираш ли това за странно?
Страхотно, помисли си Майрън. Пет минути на работа и вече някой започва да изразява подозрения. Майрън Болитар, майстор на работата под прикритие. Стигнаха до вратата на съблекалнята.
— Трябва да вървя, Одри. Ще говорим по-късно.
— Можеш да се обзаложиш в това — отвърна тя. Одри му се усмихна с престорена нежност и кротост. — Късмет, Майрън. Смажи ги.
Той кимна, пое си дълбоко дъх и отвори вратата на съблекалнята.
Време за шоу.
6.
Никой не го поздрави, когато влезе в съблекалнята. Никой не наруши спокойствието си. Никой дори не погледна към него. Стаята не потъна в тишина като по старите уестърни, когато някой шериф бутва скърцащата врата и нахлува в кръчмата. Може би това беше проблемът. Може би вратата трябваше да скърца. Или пък Майрън трябваше да нахлуе вътре.
Новите му съотборници се бяха проснали из стаята като чорапи из студентска стая. Трима лежаха по пейките, полуголи и дремещи. Двама бяха на пода, протегнали крака към масажистите, които се грижеха за мускулите им. Двама други дриблираха с топките. Четирима куцукаха към шкафчетата си, след като ги бяха превързали. Почти всичките дъвчеха дъвка. Почти всички слушаха уокмени. Мъничките слушалки бяха натъпкани в ушите им и гърмяха толкова силно, че звучаха като конкуриращи се колони в музикален магазин.
Майрън откри лесно шкафа си. Всички други имаха бронзови табелки, на които бяха гравирани имената на играчите. Шкафчето на Майрън нямаше. Върху него беше залепена проста лепенка, на която с черен маркер беше надраскано „М. Болитар“. Лепенката не вдъхваше увереност в собствените сили.