— Треньорът иска да освободим скамейката — каза Кипър. — Пожела да узнае дали искаш да влезеш.
— Каквото той каже — отговори Майрън, като се опитваше да внуши по телепатичен път на Уолш отрицателния отговор.
Но не можеше да им го каже направо. Не беше в природата му. Трябваше да играе ролята на добрия боец, на господин „Хвърли се върху гранатата, ако треньорът иска това“. Не знаеше по какъв друг начин да се справи.
Спряха играта за момент. Уолш отново погледна към скамейката.
— Гордън, Райли! Влизате на местата на Колинс и Джонсън.
Майрън въздъхна успокоено. После се ядоса на себе си за това, че изпита подобно облекчение. Какъв състезател си, каза си той. Какъв човек иска да остане на скамейката? После истината го удари право в лицето.
Той не беше тук, за да играе баскетбол.
Какво, по дяволите, си мислеше? Беше тук, за да намери Грег Даунинг. Това си беше просто работа под прикритие и толкова. Също като в полицията. Само защото едно ченге работи под прикритие и се преструва, че е търговец на наркотици, това не го прави наистина търговец на наркотици. Същият принцип се прилагаше и тук. Само защото Майрън се преструваше, че е баскетболист, това не го правеше такъв.
Мисълта обаче не го утеши.
Трийсет секунди по-късно се започна. Това изпълни сърцето на Майрън с ужас.
Началото сложи един глас. Глас на подпийнал, който се извисяваше ясно над останалите. Един-единствен глас, който беше достатъчно силен и достатъчно различен, за да надделее над обичайната какофония.
— Хей, Уолш — извика гласът. — Защо не вкараш Болитар?
Майрън усети свиването на стомаха си. Знаеше какво ще последва. И преди го беше виждал, макар никога да не се бе случвало на него. Искаше му се да потъне в пода.
— Да! — изкрещя и друг глас. — Хайде да видим новото момче!
Още викове на съгласие.
Случваше се. Тълпата заставаше зад новака, но не по приятелски начин. Не с положително отношение. А по най-грубия и подигравателен начин. „Бъди готин с леваците.“ Спечелихме мача. Сега можем да се посмеем.
Още няколко крясъка за Майрън, а после — настояванията. Започнаха сравнително кротко, после набраха сила.
— Искаме Майрън! Искаме Майрън!
Майрън се опита да не се сгърчи. Престори се, че не чува, а е съсредоточен върху това, което ставаше на игрището. Надяваше се да не се е изчервил прекалено много. Виковете ставаха все по-силни. Постепенно се сляха в една дума, изпълнена с подигравки:
— Майрън! Майрън! Майрън!
Трябваше да ги обезвреди. Това беше единственият начин. Майрън погледна към часовника. Оставаха три минути. Трябваше да влезе. Знаеше, че това няма да е краят, но поне щеше да успокои тълпата за известно време. Погледна към другия край на скамейката. Кипър отвърна на погледа му. Майрън кимна. Кипър се наведе към Уолш и прошепна нещо. Уолш не стана. Просто извика:
— Болитар. На мястото на Камерън.
Майрън преглътна и се надигна. Тълпата побесня. Той се отправи към масата на съдиите, сваляйки анцуга си. Усещаше краката си сковани. Махна на съдията, който кимна и звънна на звънеца. Майрън пристъпи на игрището и посочи към Камерън, който се оттегли.
— Крейвън — каза Камерън.
Така се казваше играча, когото Майрън трябваше да покрива.
— На мястото на Боб Камерън — заговори високоговорителят, — номер 34, Майрън Болитар.
Тълпата напълно откачи. Викове, подсвирквания, смехове. Човек можеше да си помисли, че му пожелават успех, но не беше така. Желаеха му успех по начина, по който се насърчава клоунът в цирка. Надяваха се да се посмеят и Болитар беше подходящият човек, който да им осигури забавлението.
Майрън влезе в игра. Внезапно осъзна, че това беше дебютът му в НБА.
Докосна топката пет пъти, преди мачът да свърши. Всеки път това се посрещаше с крясъци. Стреля само веднъж. Почти не му се искаше да го направи, защото знаеше как ще реагира тълпата, независимо от резултата, но някои неща се вършат напълно автоматично. Нямаше съзнателна мисъл. Топката влезе елегантно в коша. Вече бяха останали само трийсет секунди и, слава богу, повечето хора се отправяха към колите си. Саркастичните овации бяха минимални. Но в онзи кратък момент, когато хвана топката, сгъна лакътя си и изпъна ръката си напред, когато китката му се изви, а пръстите му затанцуваха по повърхността на топката, Майрън беше сам. Очите му бяха приковани в коша и не се отклониха, докато топката летеше към него. В онези няколко минути съществуваха само Майрън и кошът и това му се стори прекрасно.