— Хей — намеси се Уин. — За теб това е господин Резерва.
Майрън го погледна.
— Благодаря ти — каза той.
Уин небрежно махна с ръка.
Първото хлапе погледна към Уин.
— А ти кой си? — запита то.
— Дуайт Айзенхауер — отговори Уин.
— Кой?
Уин разпери ръце.
— Нашата благословена младеж — ухили се той и си тръгна, без да каже и дума повече.
Уин не си падаше по сбогуванията. Майрън отиде до колата си. Когато вкара ключа в ключалката, усети плясване по гърба. Беше ТС. Той посочи към Майрън с пръст, на който имаше повече бижута, отколкото на прием на семейство Габор.
— Не забравяй — каза ТС.
Майрън кимна.
— Изчукан.
— Точно.
После и той изчезна.
7.
Майрън пристигна в кръчмата „Макдугъл“, първия бар в списъка. Задното сепаре беше свободно, затова той го зае. Поседя там за малко, като се надяваше, че някаква ясновидска сила ще му каже дали това е мястото, където Грег се беше срещнал с Карла. Не почувства абсолютно нищо. Може би трябваше да проведе спиритически сеанс.
Келнерката се приближи бавно, сякаш усилието да прекоси помещението се равняваше на тътрене през дълбок сняг и тя би трябвало да бъде възнаградена за него. Майрън й поднесе една от прочутите си усмивки модел Крисчън Слейтър — приятелска, но и дяволита. Да не се бърка с модел Джак Никълсън, която също беше приятелска, но и дяволита.
— Здрасти — каза той.
Келнерката остави картоненото меню на масата.
— Какво да ти донеса? — запита тя, опитвайки се безуспешно да говори с приятелски тон.
В Манхатън рядко можеше да се намери дружелюбна келнерка, с изключение на преродените сервитьорки във вериги като „ТГИ“ или „Бенигън“, където ти съобщават името си и факта, че те ще бъдат твоите сервитьорки, като че ли можеш да ги сбъркаш с нещо друго, като например твоя „правен съветник“ или „домашен лекар“.
— Имате ли „Ю-Ху“? — попита Майрън.
— Какво?
— Няма значение. Какво ще кажеш за една бира.
Тя го изгледа мрачно.
— Какъв вид?
Деликатността нямаше да свърши работа тук.
— Обичаш ли баскетбол? — запита Майрън.
Тя сви рамене.
— Знаеш ли кой е Грег Даунинг?
Кимване.
— Той ми разказа за това място — каза Майрън. — Грег ми каза, че е бил тук оня ден.
Примигване.
— Беше ли на работа в събота вечер?
Кимване.
— В същия район? Имам предвид в това сепаре?
По-бързо кимване. Ставаше нетърпелива.
— Видя ли го?
— Не. Трябва да се грижа за масите си. Та каква бира искаш?
Майрън погледна часовника си и се престори на изненадан.
— Я, колко късно станало. Трябва да вървя — каза той и й подаде два долара. — Благодаря ти за помощта.
Следващият бар в списъка се наричаше „Швейцарската хижа“. Нищо общо. Скапана дупка. Тапетите трябваше да те накарат да повярваш, че по стените има дървена ламперия. Ефектът можеше да е по-силен, ако тапетите не се белеха на толкова много места. В камината коледни лампички проблясваха около една цепеница, но не успяваха да придадат на мястото желания вид на алпийска скиорска хижа. По някаква неясна причина в средата на бара се виждаше една от покритите с огледалца диско топки. Нямаше дансинг. Нито светлини. Само огледалната топка. Още една от характеристиките на истинските швейцарски хижи, подсмихна се Майрън. Кръчмата излъчваше застоялата миризма на разлята бира и повръщано, онзи вид миризма, която се просмуква в стените и напомня за умрели и гниещи плъхове.
От джубокса гърмеше „Малка червена корвета“ на Принс. Или пък беше на Артиста Познат Преди Като Принс? Не се ли наричаше самият той така сега? Но все пак „Малка червена корвета“ бе написана, когато все още беше Принс. Та кое от двете беше? Майрън се опита да реши тази важна дилема, но тя започна да го обърква като един от онези парадокси на времето в „Завръщане в бъдещето“, затова той се отказа.
Мястото беше почти празно. Някакъв тип с бейзболна шапка и гъсти мустаци беше единственият клиент, седнал на бара. До маса в средата на помещението седяха мъж и жена, които се целуваха страстно. Никой не им обръщаше внимание. Още един клиент се спотайваше в задната част на бара, сякаш се намираше в секцията за порнофилми в местната видеотека.