— Цвят на очите? — опита Майрън.
Джо примигна и погледна към Боун.
— Тя имаше ли очи?
— Дяволите да ме вземат, ако знам.
— Цвят на косата? — запита Майрън.
— Кестенява — отговори Джо. — Светлокестенява.
— Черна — възрази Боун.
— Може и да е прав — призна Джо.
— Не, може пък и да беше по-светла.
— Но да ти кажа, Майрън, циците й бяха невероятни. Огромни.
— Оръдията на Навароне — обади се Боун.
— Тя и Грег заедно ли си тръгнаха?
Джо погледна към Боун, който сви рамене.
— Така мисля — отговори Джо.
— Знаеш ли в колко часа?
Джо поклати глава.
— Боунс, ти помниш ли? — опита Майрън.
Козирката на бейзболната шапка се завъртя към Майрън рязко.
— Не Боунс, по дяволите! — изкрещя той. — Боун! Няма „с“ на края. Боун! Б-О-У-Н! И на какво, да ти го начукам, ти приличам? На Биг Бен ли?
Джо удари с парцала по бара.
— Не обиждай знаменитостите, глупако.
— Знаменитост? Мамка му, Джо, той е само резерва. Не е Соупи или нещо такова. Той е никой, пълна нула.
Боун се обърна към Майрън. Враждебността му беше изчезнала напълно.
— Не се обиждай, Майрън.
— Защо пък трябва да се обиждам?
— Слушай — каза Джо. — Нямаш ли някоя твоя снимка? Можем да я сложим на стената. Да дадеш автограф на приятелчетата си от „Швейцарската хижа“. Можем да сложим началото на стена от знаменитости.
— Съжалявам — каза Майрън. — Нямам никаква снимка у себе си.
— Не можеш ли да ни изпратиш една? С автограф. Или да я донесеш следващия път, когато идваш тук.
— Да, следващия път.
Майрън продължи да ги разпитва, но не научи нищо повече, освен рождения ден на Соупи Сейлс. Тръгна си и се отправи към следващата пресечка. Подмина китайски ресторант, на чиято витрина бяха закачени умрели патици. Патешки трупове, идеалното средство за възбуждане на апетита. Вероятно „Бъргър Кинг“ би трябвало да си окачат заклани крави по витрините. Това наистина ще привлече хлапетата.
Майрън се опита да сглоби малкото парченца от мозайката. Карла се обажда на Грег по телефона и го кара да се срещнат в „Швейцарската хижа“. Защо? Защо там от толкова други места? Не са искали да ги видят? Защо не? И коя, по дяволите, е Карла? Какво общо има всичко това с изчезването на Грег? Ами кръвта в мазето? Върнали ли са се в дома на Грег, или той се е прибрал сам? Карла ли е жената, с която е живял? И ако е така, защо са се срещнали тук?
Майрън беше толкова потънал в мисли, че не забеляза човека, докато едва не се спъна в него. Разбира се, да го наречеш човек, беше прекалено меко казано. Приличаше повече на тухлена стена. Стоеше на пътя на Майрън. Носеше една от онези раирани фланелки, показващи гърдите, и незакопчана риза на цветя. Златно рогче се люлееше на гърдите му. Мускули. Майрън се опита да мине покрай него отляво. Тухлената стена блокира пътя му. Майрън се опита да мине вдясно. Тухлената стена пак блокира пътя му. Майрън се отдръпна назад и опита още веднъж. Тухлената стена го последва.
— Хей — каза Майрън, — знаеш ли ча-ча-ча?
Тухлената стена реагира точно така, както човек би очаквал една тухлена стена да реагира. Но и репликата на Майрън не бе от най-духовитите. Човекът беше огромен. Имаше размерите на лунно затъмнение. Майрън чу стъпки. Друг мъж, също едър, но с по-човешки вид, застана зад Майрън. Вторият носеше маскировъчен панталон, популярна тенденция в градската мода.
— Къде е Грег? — запита Защитният панталон.
Майрън се направи на стреснат.
— Какво? О, не те видях.
— А?
— В този панталон — каза Майрън. — Просто се сливаш с фона.
Защитният панталон не хареса това.
— Къде е Грег?
— Грег?
Тъп въпрос.
— Да. Къде е?
— Кой?
— Грег.
— Грег кой?
— Да не се опитваш да се правиш на смешен?
— Какво? Ти да не мислиш, че това е смешно?
Защитният панталон погледна към Тухлената стена. Тухлената стена остана мълчалив. Майрън усети, че съществува сериозна възможност за физическо насилие. Знаеше, че е добър в тези неща. Но предположи, че двамата главорези също бяха добри. Макар филмите на Брус Ли да говореха друго, почти невъзможно беше сам човек да победи двама или повече добри опоненти. Опитните побойници не бяха глупави. Работеха като екип. Никога не нападаха един по един.