— Кога си посещавала медицинското училище? — запита той.
Джесика го целуна по бузата.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да, докторе. Много по-добре.
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
Той го направи. Джесика слушаше мълчаливо, пръстите й нежно масажираха слепоочията му. Докосването й го успокояваше. Майрън си помисли, че вероятно в живота има по-приятни неща от това да лежи във ваната, облегнат на жената, която обичаше, но в никакъв случай не можеше да си представи какви бяха те. Болката започна да изчезва.
— Кои мислиш, че са били тези типове? — запита Джесика.
— Нямам представа — отговори Майрън. — Смятам, че са наети бандити.
— И искаха да знаят къде е Грег, така ли?
— Така изглежда.
— Ако двама подобни бандити търсеха мен — каза тя, — аз също щях да изчезна.
Същата мисъл се бе появила и в главата на Майрън.
— Да — съгласи се той.
— Е, каква е следващата ти стъпка?
Той се усмихна и затвори очи.
— Какво? Няма ли да има лекции? Няма ли да ми кажеш, че това е прекалено опасно?
— Досадно клише — отвърна тя. — Освен това тук има и нещо друго.
— Какво имаш предвид?
— Нещо в цялата тази история, което не ми казваш.
— Аз…
Тя докосна устните му с пръст.
— Просто ми кажи какво възнамеряваш да правиш.
Той отново се отпусна назад. Ужасяващо беше с каква лекота Джесика прочете мислите му.
— Трябва да започна да говоря с хората.
— Например?
— Агентът му. Съквартирантът му — един тип на име Леон Уайт. Емили.
— Емили. Това е голямата ти любов от колежа, нали?
— Аха — отговори Майрън и побърза да смени темата, преди Джесика отново да разчете мислите му. — Как мина вечерта ти с Одри?
— Чудесно. Говорихме си най-вече за теб.
— Какво за мен?
Джесика започна да гали гърдите му. Докосването скоро отмина фазата на успокояващото. Върховете на пръстите й го докосваха като перца. Нежно. Прекалено нежно. Настройваше го както Перелман цигулката си.
— Джес…
Тя го прекъсна с мек глас.
— За задника ти — каза тя.
— Задникът ми?
— Да, за това си говорихме — отвърна Джесика и за да наблегне на думите си, го погали там. — Дори Одри трябваше да признае, че е адски съблазнителен, докато тичаш нагоре-надолу из игрището.
— Аз имам и душа — каза Майрън. — Мозък. Чувства.
Джесика приближи устата си към ухото му. Когато устните й го докоснаха, той потръпна.
— На кого му пука? — запита тя.
— Джес…
— Шшт — каза тя и плъзна и другата си ръка надолу по гърдите му. — Аз съм докторът тук, не помниш ли?
9.
Звънящият телефон сякаш прободе нервите в черепа му. Майрън примигна и отвори очи. През процепа между завесите проникваше слънчева светлина. Той провери мястото в леглото до себе си — първо с ръце, после с поглед. Джесика не беше там. Телефонът продължаваше да звъни. Майрън протегна ръка към него.
— Ало.
— Ето къде си бил.
Той затвори очи. Болката в главата му се усили десетократно.
— Здрасти, мамо.
— Вече не спиш ли в собствения си дом?
Домът му се намираше в мазето на къщата на родителите му, същата къща, в която беше израснал. Но Майрън прекарваше нощите си все по-често у Джесика. Това вероятно беше добре. Той беше на тридесет и две години, нормален, имаше достатъчно пари. Нямаше никаква причина все още да живее с мама и татко.
— Как върви пътешествието ви? — запита той.
Майка му и баща му пътуваха из Европа. Едно от онези пътешествия с автобус, при които минаваш през дванайсет града за четири дни.
— Мислиш ли, че ще се обадя от „Хилтън“ във Виена, за да си приказваме за пътешествието ни?
— Предполагам, че не.
— Знаеш ли колко струва да се обадиш от хотел във Виена? С всичките техни такси и данъци?
— Сигурен съм, че е много скъпо.
— Тук пред мен са цените. Ще ти кажа точно. Почакай малко. Ал, къде оставих онези цени?
— Мамо, това не е важно.