— Наистина ми е жал за теб — каза тя с тон, който говореше, че чувства всичко друго, но не и съжаление, — но трябва да отида в офиса. Ти ще дойдеш ли?
— Вероятно следобед. Сутринта ще отида да видя Емили.
— Това да не е старото гадже, за което Уин ми каза?
— Да — отговори Майрън.
— Не рискувай. Сложи си презерватив още отсега — посъветва го Есперанца и затвори.
Не е кръвта на Грег. Майрън не разбираше. Докато се унасяше снощи, беше измислил спретната малка хипотеза, която гласеше нещо такова: бандитите са търсили Грег. Може да са го понабили малко и той да е прокървил. Просто за да му покажат, че сериозно са се заели с него. Грег е реагирал, като е избягал.
Това звучеше правдоподобно. Обясняваше кръвта в мазето. Обясняваше защо Грег внезапно е изчезнал. Да, чудесно и спретнато уравнение: един побой плюс една смъртна заплаха равно на човек, който бяга и се крие.
Проблемът беше, че кръвта в мазето не принадлежеше на Грег. Това направо разбиваше хипотезата му. Ако Грег е ял бой в мазето, тогава това щеше да е неговата кръв. Грег щеше да кърви със собствената си кръв, а не с нечия чужда. Всъщност беше доста трудно да кървиш с чужда кръв. Майрън поклати глава. Имаше нужда от душ. Ако още малко поразмишляваше по въпроса, сигурно теорията за закланите пилета щеше да му се види реална.
Той се сапуниса, после застана с гръб към душа и остави водата да тече по раменете и надолу по гърдите му. След малко се избърса и се облече. Джесика седеше пред компютъра в другата стая. Беше се научил да не я безпокои, когато чуе тракането на клавиатурата. Остави й бележка и излезе. Хвана влака до центъра и отиде до паркинга на 46-а улица. Марио му хвърли ключовете, без да вдигне поглед от вестника си. Майрън пое на север по ФДР. Пътят беше стеснен заради строителните работи по него, но Майрън успя да стигне до моста „Джордж Вашингтон“ сравнително бързо. Пое по шосе 4 през едно място, наречено Парамус, което всъщност представляваше нещо като гигантски универсален магазин, претендиращ да е град. Зави надясно и мина покрай сградата на Набиско на шосе 208.
Когато спря пред къщата на Емили, усещането, че преживява същото нещо за втори път, го стресна също като предупредително плясване от добронамерен баща. Беше идвал тук и преди, разбира се, по време на ваканциите, докато ходеше с Емили. Къщата беше тухлена, модерна и доста голяма. Намираше се в дъното на сляпа улица. Задният двор беше ограден. Майрън си спомни, че там имаше плувен басейн. Спомни си също, че имаше и зимна градина. Спомни си как се любеше с Емили там с дрехи, усукани около глезените, а влагата покриваше кожите им с фин слой пот. Сладки младежки спомени.
Той паркира колата, угаси двигателя, но остана да седи вътре. Не беше виждал Емили повече от десет години. През изминалото време се бяха случили много неща, но той все още се страхуваше от нейната реакция, когато го види. Мисълта как Емили отваря вратата, изкрещява „Копеле!“ и после я затръшва в лицето му, беше една от причините, поради която не я предупреди по телефона за посещението си.
Майрън погледна през прозореца на колата. По улицата нямаше никакво движение. Но пък и къщите бяха само десет.
Той се замисли как да подходи най-добре, но не му дойде никаква идея. Погледна часовника си, но дори не забеляза времето. Въздъхна. Едно нещо беше сигурно. Не можеше да седи тук цял ден. Това беше хубав квартал, от онези, където някой можеше да го забележи, да реши, че е подозрителен, и да се обади в полицията. Време беше да се задвижи. Майрън отвори вратата и излезе от колата. Кварталът беше поне на петнадесет години, но все още изглеждаше нов. Всички дворове бяха доста голи. Нямаше достатъчно дървета и храсти. Тревата напомняше за мъж с лошо присадена коса.
Майрън пое по тухлената пътечка. Усети, че дланите му са потни. Звънна на звънеца. Част от него се върна в миналото, припомняйки си познатата мелодия на звънеца. Вратата се отвори. Емили застана пред него.
— Добре, добре — каза тя.
Майрън не беше сигурен дали тонът й е изненадан или саркастичен. Емили се беше променила. Изглеждаше малко по-слаба и в по-добра форма. Лицето й също беше отслабнало и скулите й изпъкваха. Косата й беше подстригана късо и добре направена.
— И ако това не е човекът, когото оставих да ми се измъкне — каза тя.
— Здрасти, Емили.
Страхотен специалист беше по разговорите, няма що.