Майрън не отговори. Не знаеше какво да каже и не се чувстваше твърде удобно поради разговора.
— Какво имаше предвид преди? — запита той, променяйки темата. — Когато каза, че няма да ми помогнеш?
— Точно каквото казах.
— С какво няма да ми помогнеш?
Отново прочутата усмивка.
— Била ли съм някога глупава, Майрън?
— Никога — отговори той.
— Мислиш ли наистина, че вярвам на тази история със завръщането? Или на другата — че Грег бил „в уединение“ поради контузия на глезена? Посещението ти тук само потвърждава подозрението ми.
— Какво подозрение?
— Грег е изчезнал. Ти се опитваш да го откриеш.
— Какво те кара да мислиш, че Грег е изчезнал?
— Моля те, Майрън, не си играй с мен. Дължиш ми поне това.
Той кимна бавно.
— Знаеш ли къде е?
— Не. Но се надявам, че копелето е мъртво и гние в някоя дупка.
— Спри да ми поднасяш тежки думи — каза Майрън. — Кажи ми как наистина се чувстваш.
Този път усмивката беше по-тъжна. Майрън почувства болка. Грег и Емили се бяха влюбили. Бяха се оженили. Имаха две деца. Какво бе съсипало всичко това? Беше ли нещо скорошно… или нещо в миналото им, нещо, което не е било наред от самото начало? Майрън усети как гърлото му пресъхва.
— Кога видя Грег за последен път? — запита той.
— Преди един месец.
— Къде?
— В съда.
— Вие двамата говорите ли си?
— Имах предвид точно онова, което казах преди. За това, че ми се иска той да е мъртъв и да гние някъде.
— Ще приема това като отрицателен отговор на въпроса ми.
Емили кимна.
— Ако той се крие, имаш ли някаква представа къде може да е?
— Не.
— Няма ли вила? Или някое местенце, където обича да прекарва свободното си време?
— Не.
— Знаеш ли дали си има приятелка?
— Не. Но бих съчувствала на горката жена.
— Чувала ли си някога името Клара?
Тя се поколеба. Показалецът й започна да почуква по коляното й, стар жест, толкова познат, че почти го болеше да я гледа.
— Нямаше ли една Клара, която живееше на моя етаж в „Дюк“? — запита тя. — Да, Клара Андерсън. Красиво момиче.
— А нещо от по-скоро?
— Не — отговори Емили, като седна по-изправено и кръстоса крака. — Как е Уин?
— Същият си е.
— Едно от вечните неща в живота. Той те обича много, нали знаеш. Чудя се дали не е латентен хомосексуалист.
— Двама мъже могат да се обичат един друг и без да са педали — каза Майрън.
Емили повдигна вежди.
— Наистина ли мислиш така?
Отново започваше да го дразни. Грешка.
— Знаеш ли, че Грег се е подготвял да подпише сделка за реклама? — попита той.
Това привлече вниманието й.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Голяма ли?
— Огромна, доколкото знам — отговори Майрън. — С „Форте“.
Емили стисна ръце. Сигурно щеше да ги свие в юмруци, ако ноктите й не бяха толкова дълги.
— Мръсно копеле.
— Какво?
— Изчака разводът да приключи, за да не мога да получа нищо. После подписва сделката. Гадно копеле.
— Какво искаш да кажеш с това „нищо“? Грег си е бил богат и преди подписването на сделката.
Емили поклати глава отрицателно.
— Агентът му загуби всичко. Или поне така твърдяха в съда.
— Мартин Фелдър?
— Да. Грег нямаше и стотинка на свое име. Копеле!
— Но Грег все още работи с Фелдър. Защо би останал при човек, който е загубил всичките му пари?
— Не знам, Майрън — отговори тя с раздразнен глас. — Вероятно копелето е излъгало. Не му е за първи път.
Майрън зачака. Емили го погледна. В очите й напираха сълзи, но тя успя да ги преглътне. Изправи се и отиде в другия край на стаята. Сега стоеше с гръб към него. Гледаше през стъклената врата към оградения двор. Басейнът беше покрит с найлон. Появиха се две деца. Момченце на около десетина години гонеше момиченце, което изглеждаше на осем. И двете деца се смееха весело. Лицата им изглеждаха зачервени от студа или от тичането. Момченцето спря, когато видя майка си. Усмихна се и й махна. Емили вдигна ръка и му махна в отговор. Децата продължиха забавленията си. Емили обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.