— Мислиш ли, че би трябвало да изоставя тази история?
— Да. Съгласна съм с Емили. Тя е онази, която го е предала. Ти просто си й бил подръка. Ако случилото се е навредило на връзката им по някакъв начин, то тя е виновна за това. Решението е било нейно. Ти не дължиш абсолютно нищо на Грег Даунинг.
— Дори ако това, което казваш, е вярно, връзката все още съществува.
— Глупости — каза Есперанца раздразнено. — Това са само тъпи мъжкарски дивотии. Вече няма никаква връзка, ако въобще някога е имало такава. Баскетболът не е част от живота ти от повече от десет години. Единствената причина да мислиш, че има връзка, е, защото отново играеш.
На вратата се почука силно. Рамката се разтресе и едва не се откърти. Майрън подскочи стреснато.
— Кой отговаря на обажданията? — запита той.
Есперанца се усмихна.
— О, не.
— Влез — каза Есперанца.
Вратата се отвори. Краката на Майрън се спуснаха на пода. Макар и да я беше виждал много пъти преди, челюстта му все още увисваше, когато застанеше пред очите му. Голямата Синди влезе в стаята. Тя беше истински мамут. Метър и деветдесет и над сто и петдесет килограма. Синди носеше бяла тениска с отпрани ръкави. Хълк Хоган можеше спокойно да завиди на бицепсите й. Гримът й беше по-крещящ отколкото на ринга. Косата й представляваше лилави остриета. Спиралата й също беше лилава, макар и в по-тъмен нюанс от косата. Червилото й беше яркочервено петно. Синди приличаше на нещо, извадено от филм на ужасите. Беше най-страшното нещо, което Майрън някога бе виждал.
— Здрасти, Синди — опита Майрън.
Тя изръмжа. Вдигна средния си пръст, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.
— Какво, по дя…
— Казва ти да вдигнеш линия едно — обясни Есперанца.
— Тя ли отговаря на телефона?
— Да.
— Но тя не говори!
— Лично. По телефона е много добра.
— Исусе Христе!
— Вдигни телефона и престани да хленчиш!
Майрън го направи. Беше Лиза, връзката им в телефонната компания. Повечето хора мислят, че само полицаите могат да се сдобият с телефонни записи. Не е вярно. Почти всеки частен детектив в страната има връзка в местната телефонна компания. Просто трябва да платиш на някого. Едномесечен запис може да ти струва между хиляда и пет хиляди долара. Майрън и Уин се бяха запознали с Лиза по времето, докато работеха за ФБР. Тя не взимаше пари, но винаги се грижеха за нея по един или друг начин.
— Имам това, което Уин искаше — съобщи тя.
— Давай.
— Обаждането в девет и осемнайсет вечерта е било от обществен телефон, намиращ се в един ресторант близо до улица „Дайкман“ и „Бродуей“.
— Това не е ли близо до улица 200?
— Така мисля. Искаш ли телефонния им номер?
Карла се беше обадила на Грег от ресторант на улица 200? Все по-странно.
— Ако го знаеш.
Лиза му го даде.
— Надявам се това да ти помогне — каза тя.
— Помага ми. Благодаря ти, Лиза.
Майрън протегна листа към Есперанца.
— Виж какво си имам — каза той. — Истинска следа.
11.
Ако човек беше справедлив, можеше да признае, че ресторант „Паркова гледка“ отговаряше на името си. На отсрещната страна на улицата наистина се намираше парк „Лейтенант Уилям Тай“. Той беше по-малък от средностатистическия заден двор, с толкова високи храсти, че градината зад тях въобще не се виждаше. Паркът беше ограден с телена ограда. В горната й част на няколко места бяха поставени надписи с големи букви, които гласяха: „Не хранете плъховете“. Без майтап. С по-малки букви предупреждението бе повторено и на испански: „No Les Comida a Las Ratas“. Надписите бяха закачени тук от някаква група, която се наричаше „Зона с високо качество на живот“. Майрън поклати глава. Само в Ню Йорк това можеше да е проблем — хора, които не могат да се въздържат да не се поддадат на съблазънта да хранят плъхове. Той погледна отново към надписа, после към ресторанта. Плъхове. Ама че апетитно.
Майрън пресече улицата. Две нива над ресторант „Паркова гледка“ някакво куче промуши главата си през решетките на противопожарната стълба и започна да лае преминаващите пешеходци. Зелената тента на ресторанта бе прокъсана на няколко места. Надписът беше толкова избелял, че почти не можеше да се разчете, а опорният стълб бе така изкривен, че Майрън трябваше да се наведе, за да мине през вратата. На витрината имаше плакат със сандвич. Според таблото на същата витрина днешният специалитет включваше патладжан със сирене „Пармиджано“ и пиле по кралски. Супата беше телешко варено. На вратата бяха залепени разрешителни от нюйоркския архитектурен отдел.