Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши. Келнерка с коса, изрусена до такава степен, че приличаше на слама, му предложи маса. Майрън я попита за управителя. Използвайки молива си, тя посочи през рамо към мъжа зад плота.
— Това е Хектор — каза тя. — Той е собственикът.
Майрън й благодари и се настани на високо столче пред бара. Поиска му се да се завърти на столчето, но реши, че ще изглежда прекалено незряло. Два стола по-нататък, небръснат, вероятно бездомен мъж с черни маратонки „Макан“ и вехто палто му се усмихна и кимна. Майрън кимна и се усмихна в отговор. Мъжът се върна обратно към кафето си. Повдигна рамене и се сви над чашата си, сякаш подозираше, че някой може да му я отнеме.
Майрън взе протърканото меню. Отвори го, но всъщност не се зачете. В пластмасовите отделения имаше овехтели картички, съобщаващи различните специалитети. „Овехтял“ беше подходящо определение за заведението, но не предаваше изцяло общото впечатление. В това място имаше нещо приканващо и дори чисто. Тезгяхът блестеше. Също така блестяха приборите, сребърният шейкър и автоматът за безалкохолни. Повечето посетители четяха вестници или си говореха един с друг, сякаш обядваха у дома. Знаеха името на келнерката си, макар човек да можеше да заложи и последния си долар, че не им се е представяла и не е съобщавала, че тя ще ги обслужва.
Собственикът — Хектор — беше зает с грила. Почти два следобед. Не беше най-оживеният час, но бизнесът все още вървеше усилено. Хектор излая няколко заповеди на испански, без и за секунда да сваля поглед от храната. После се обърна с учтива усмивка, избърса ръцете си и попита Майрън дали може да му помогне. Майрън го попита дали имат обществен телефон.
— Не, господине, съжалявам — отговори Хектор.
Испанският акцент не беше изчезнал напълно, но човекът се беше погрижил по въпроса.
— На ъгъла има телефон. Вляво.
Майрън погледна номера, който Лиза му бе дала. Прочете го на глас. Хектор направи няколко неща в същото време. Обърна хамбургерите, сгъна един омлет, провери пържените картофи. Очите му бяха навсякъде — касата, клиентелата по масите и на бара, кухнята вляво.
— О, това ли — каза собственикът. — Той е отзад. В кухнята.
— Кухнята?
— Да, господине.
Все още с учтив глас.
— Обществен телефон в кухнята?
— Да, господине.
Хектор беше нисък и изглеждаше доста слаб под бялата си престилка и черен полиестерен панталон. Носът му беше чупен няколко пъти. Ръцете му приличаха на стоманени въжета.
— Този телефон е за персонала ми.
— Нямате ли бизнес телефон?
— Разбира се, че имаме — отвърна Хектор с повишен тон, сякаш въпросът го бе обидил. — Ние правим доставки по домовете. Много хора си поръчват храна от нас. Имаме и факс. Но не искам линиите да се заемат от персонала ми. Когато чуете заето, давате поръчката си някъде другаде, нали? Затова поставих обществен телефон отзад.
— Разбирам — каза Майрън и внезапно го осени нова идея. — Клиентите ви никога ли не го използват?
— Е, господине, ако клиентът настоява много, никога не бих му отказал — отговори Хектор с любезността на добър бизнесмен. — Клиентът е на първо място при нас. Винаги.
— Някой от клиентите ви настоявал ли е някога?
— Не, господине. Дори не мисля, че някой от клиентите ни знае за този телефон.
— Можете ли да ми кажете кой е използвал телефона в девет и осемнайсет вечерта миналата събота?
Въпросът прикова вниманието на собственика.
— Извинете?
Майрън започна да повтаря въпроса си, но Хектор го прекъсна.
— Защо искате да знаете това?
— Казвам се Бърни Уорли — представи се Майрън. — Аз съм контрольор в „АТ & Т“9. Някой се опитва да ни мами, а ние никак не се радваме на това.
— Да ви мами?
— У511.
— Какво?
— У511 — повтори Майрън.
Хванеш ли веднъж бика за рогата, трябва да продължиш да го дърпаш.
— Това е електронно контролно устройство, създадено в Хонконг. Ново на пазара, но вече сме наясно с него. Продава се по улиците. Някой е използвал такова устройство на вашия телефон в девет и осемнайсет вечерта на осемнадесети март тази година. Набрали са Куала Лумпур и са говорили близо двайсет минути. Цената на разговора е двайсет и три долара и осемдесет и два цента, но глобата за използване на У511 ще бъде поне седемстотин долара, като дори съществува възможност и за затвор до една година. Освен това ще трябва да вземем и телефона.