Майрън не можа да отгатне възрастта на мъжа. Лицето му беше момчешко, но поостаряло. Дали от изминалите години, или от тежкия живот, не можеше да се разбере. Липсваха му няколко предни зъба и това напомни на Майрън за чудесната коледна песничка „Всичко, което искам за Коледа, са двата ми предни зъба“. Наистина хубава песен. Без играчки, без видеоигри. Хлапето просто искаше зъби.
— Преди си имах собствен мобифон — продължи бездомникът. — Даже два. Но ми ги откраднаха. А и проклетите неща са толкова ненадеждни, особено около високи сгради. Плюс това всеки, който има подходящото оборудване, може да те подслушва. А аз трябва да пазя в тайна това, което върша. Шпионите са навсякъде. Пък и те ти причиняват мозъчен тумор. Електроните им. Мозъчен тумор с размера на плажна топка.
Майрън успя да запази лицето си безизразно.
— Аха — промърмори той.
— Така че Сали също започна да използва моя телефон. Побъркваше ме. Имам предвид, аз съм бизнесмен. Получавам важни обаждания. Не мога да позволя линията да е заета. Прав ли съм?
— Напълно — отговори Майрън.
— Нали разбираш, аз съм холивудски сценарист — обясни просякът и протегна ръка. — Норман Лоуенстайн.
Майрън се опита да си припомни фалшивото име, което бе използвал при Хектор.
— Бърни Уорли — представи се той.
— Радвам се да се запознаем, Бърни.
— Знаеш ли къде живее Сали Гуеро?
— Разбира се. Ние бяхме… — усмихна се Норман Лоуенстайн и отново кръстоса пръсти.
— Да, това го схванах. Можеш ли да ми кажеш къде живее?
Норман Лоуенстайн стисна устни и почеса мръсния си врат с показалец.
— Не съм много добър в помненето на адреси — каза той. — Но мога да те заведа там.
Майрън се зачуди каква ли загуба на време щеше да бъде това.
— Имаш ли нещо против да ме заведеш?
— Не, разбира се. Няма проблем. Да вървим.
— Накъде?
— Влак А — отговори Норман. — Надолу към Сто двайсет и пета улица.
Тръгнаха към метрото.
— Често ли ходиш на кино, Бърни? — запита Норман.
— Предполагам, че както повечето обикновени хора.
— Нека да ти обясня нещо за правенето на филми — започна Норман оживено. — Не всичко е лъскаво и прекрасно. Това е кучешки бизнес, който създава мечти за хората. Всички онези удари в гърба, пари, цялата слава и внимание… това кара хората да се държат странно. В момента пиша един сценарий за „Парамаунт“. Говорят с Брус Уилис за главната роля. Брус Уилис. Той наистина се интересува от сценария.
— Пожелавам ти късмет с него — каза Майрън.
Норман кимна.
— Благодаря ти, Бърни, много мило от твоя страна. Наистина мило. Бих искал да ти разкажа за какво става дума в сценария, но ръцете ми са вързани. Знаеш как е. Холивуд и всички онези кражби там. Студиото иска да държи всичко в тайна.
— Разбирам — съгласи се Майрън.
— Не че ти нямам доверие, Бърни. Но студиото настоява. Всъщност не мога да ги обвинявам. Трябва да пазят интересите си, нали?
— Точно така.
— Става дума за екшън, поне това мога да ти кажа. Но има и душа. Не само стрелби. Харисън Форд искаше да участва, но той е прекалено стар вече. Предполагам, че Брус Уилис ще свърши работа. Не е първият ми избор, но какво да се прави?
— Аха.
Сто двадесет и пета улица не беше най-приятната спирка в града. Майрън реши, че все пак през деня е достатъчно безопасно, но фактът, че носеше пистолет, го караше да се чувства доста по-сигурен. Не обичаше да носи оръжие и рядко го правеше. Не се чувстваше удобно. Презраменният кобур се впиваше в мишницата му и му причиняваше сърбежи, сякаш носеше презерватив от туид. Но след снощния купон със Защитния панталон и Тухлената стена щеше да е тъпо да се движи невъоръжен.
— Накъде сега? — запита Майрън.
— Към центъра.
Тръгнаха на юг по „Бродуей“. Норман продължи да го забавлява с истории от Холивуд. Майрън кимаше и вървеше напред. Колкото по на юг отиваха, толкова по-добър ставаше районът. Минаха покрай познатите железни порти на Колумбийския университет на 114 улица. Две пресечки по-късно завиха наляво към Кълъмбъс авеню.
— Точно тук — каза Норман. — В средата на улицата.