Не беше особено добър в отварянето на ключалки. Беше понаучил малко през годините, но тази работа му напомняше на видеоигра. Трудиш се усърдно и се придвижваш едно ниво по-нагоре, но после става все по-трудно. Майрън не си падаше по тези неща. Нямаше природен талант за тях. В повечето случаи разчиташе на Уин да се справи с техническите проблеми.
Той огледа вратата и усети как сърцето му се свива. Дори за Ню Йорк резетата бяха впечатляващи. Три от тях поставени заплашително на около петнайсет сантиметра от топката и три на петнайсет сантиметра под горната рамка. Чисто нови, ако се съди по блясъка и липсата на драскотини. Това беше странно. Дали Сали/Карла беше прекалено предпазлива, или имаше по-сериозна причина да си осигури подобна защита? Добър въпрос. Майрън отново се вгледа в ключалките. Уин щеше да се зарадва на това предизвикателство. Майрън обаче знаеше, че опитите му щяха да са безплодни.
Зачуди се дали да не срита вратата, когато забеляза нещо. Приближи се и се намръщи към вратата. Отново нещо му се стори странно. Резетата не бяха пуснати. Какъв беше смисълът да си купуваш подобни скъпи резета и после да не се възползваш от тях? Той натисна бравата. Беше заключена, но с нея можеше да се справи лесно.
Извади картата. Не можеше да си спомни последния път, когато я бе използвал. Изглеждаше непокътната. Може пък и никога да не я беше използвал. Вкара я в цепнатината. Въпреки че ключалката изглеждаше стара, бяха му нужни пет минути, за да я отвори. Натисна бравата и вратата започна да се отваря.
Беше се открехнала едва десетина сантиметра, когато миризмата го нападна. В коридора нахлу сладникава миризма на кръв. Майрън усети как стомахът му се преобръща. Почувства тежест в гърдите си. Познаваше този мирис и той го изпълваше с ужас. Затърси носна кърпа из джобовете си, но не намери. Запуши носа и устата си с лакът. Не искаше да влиза. Не го биваше за такива неща. Знаеше, че каквото и да лежи зад вратата, то щеше да остане с него, да тормози нощите, а често и дните му. Щеше да остане с него като скъп приятел и да го потупва по рамото от време на време, когато решеше, че е сам и на спокойствие.
Майрън отвори вратата широко. Кошмарната воня проникна през мизерното му прикритие. Опита се да диша през устата, но мисълта за това, което вдишваше, беше непоносима.
За щастие не му се наложи да обикаля много, за да открие източника на миризмата.
12.
— Ей, Болитар, нов одеколон, а?
— Много смешно, Димонти.
Детектив Роланд Димонти от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция поклати глава.
— Господи, каква смрад!
Беше без униформа, но никой никога не би го нарекъл „цивилен“. Носеше зелена копринена риза и прекалено тесни и прекалено тъмносини джинси. Крачолите бяха затъкнати в лилави ботуши от змийска кожа. Цветът избледняваше и се засилваше при всяка смяна на ъгъла като в някакъв психеделичен плакат на Хендрикс от шейсетте години. Димонти дъвчеше клечка за зъби. Според Майрън детективът бе придобил този навик случайно — погледнал се в огледалото, докато го прави, и решил, че изглежда адски мъжествено.
— Докосна ли нещо? — запита Димонти.
— Само бравата — отговори Майрън.
Освен това беше огледал и останалата част от апартамента, за да се увери, че няма други зловещи изненади. Нямаше.
— Как влезе?
— Вратата не беше заключена.
— Така ли?
Димонти повдигна вежди и хвърли поглед към вратата.
— Нагласена е така, че да се заключва автоматично, когато я затвориш.
— Да не би да казах отключена? Исках да кажа открехната.
— Да бе.
Димонти подъвка клечката още малко и поклати глава. Прокара ръка през мазната си коса. Сплъстените кичури отказаха да помръднат.
— Е, коя е тя?
— Не знам — отговори Майрън.
Димонти намръщи лице. Искаше скептицизмът му ясно да проличи. Финото изразяване не беше една от силните му страни.
— Не е ли малко рано да започнеш да се ебаваш с мен, Болитар?
— Не й знам името. Може да е Сали Гуеро. А може и да е Карла.
— Аха.
Още дъвкане на клечката.
— Стори ми се, че те видях по телевизията снощи. Казаха, че отново ще играеш.