— Да.
Съдебният лекар се приближи към тях. Беше висок и слаб, а очилата с телени рамки изглеждаха прекалено големи за удълженото му лице.
— Мъртва е от известно време — съобщи той. — Поне от четири дни.
— Причина?
— Трудно е да се каже със сигурност. Някой я е пребил с тъп предмет. Ще знам повече, когато я сложа на масата за аутопсии.
Той погледна към трупа с професионална незаинтересованост, после обратно към Димонти.
— Между другото не са истински.
— Какво?
Лекарят махна към трупа.
— Гърдите й. Силиконови са.
— Мили боже — изохка Димонти. — Сега с трупове ли се забавляваш?
Дългото лице на доктора се удължи още повече, челюстта му се отпусна едва ли не до пъпа.
— Дори не си позволявай да се шегуваш с това — прошепна той артистично. — Знаеш ли какво могат да причинят на човек от моя бизнес подобни слухове?
— Да го повишат? — запита Димонти.
Лекарят не се засмя. Погледна с обидени очи към Майрън, после към Димонти.
— Мислиш, че това е смешно, а? По дяволите, ебаваш се с кариерата ми!
— Успокой се, Перети. Играя си само с теб.
— Играеш си? Мислиш, че кариерата ми е някакъв шибан виц? Какво, по дяволите, ти има?
Димонти присви очи.
— Нещо си прекалено чувствителен на тая тема, а, Перети?
— Трябва да си на мое място, за да разбереш — отвърна докторът, като се изправи и изпъна рамене.
— Щом така казваш.
— Какво, по дяволите, означава това?
— „Дамата протестира прекалено много, мисля си.“
— Какво?
— Това е Шекспир — отговори Димонти. — От „Макбет“ — допълни той и погледна към Майрън.
Майрън се усмихна.
— „Хамлет“ — поправи го той.
— Не ми пука кой го е казал — възропта Перети. — Не трябва да се ебаваш с репутацията на хората. Не мисля, че това е смешно.
— Като че ли на мен ми пука ти какво мислиш — каза Димонти. — Има ли нещо друго?
— Носи перука.
— Перука? Без майтап, Перети. Този случай е вече разрешен. Всичко, от което се нуждаем, е да намерим убиец, който мрази перуки и фалшиви цици. Страхотно, Перети. А какви бикини носеше жертвата? Помириса ли ги вече?
— Аз просто…
— Направи ми една голяма услуга, Перети — каза Димонти, като се изпъчи и повдигна панталона си, сигнализирайки важност с присъщия си фин маниер. — Кажи ми как е умряла. Кога точно е умряла. А после ще говорим за модните й аксесоари, а?
Перети вдигна ръце в знак, че се предава, и се върна при трупа. Димонти се обърна към Майрън, който каза:
— Силиконът и перуката може да са важни. Той имаше право да ти каже.
— Да, знам. Просто обичам да го дразня.
— А цитатът е: „Мисля, че дамата се зарича много“10.
— Аха — изръмжа Димонти и смени клечката за зъби.
Онази, която извади от устата си, приличаше на рошава конска грива.
— Ще ми кажеш ли какво, мамка му, става, или ще трябва да те влача до участъка?
Майрън се ухили.
— Да ме влачиш в участъка?
— Не ме дразни, Болитар.
Майрън се насили да погледне към окървавения труп. Стомахът му се преобърна. Започваше да свиква с миризмата, мисълта за която беше почти толкова неприятна, колкото и самата миризма. Перети клечеше до жертвата и правеше малък разрез на гърдите й, за да стигне до черния дроб. Майрън отмести очи. Екипът от криминалисти правеше снимки, взимаше отпечатъци и въобще се забавляваше с разни подобни неща. Партньорът на Димонти, едно хлапе на име Крински, кротко обикаляше наоколо и си водеше бележки.
— Защо ги е направила толкова големи? — зачуди се Майрън на глас.
— Какво?
— Гърдите й. Мога да разбера желанието й да ги увеличи. Всички тези дивотии за женската привлекателност. Но защо ги е направила толкова големи?
— Ебаваш се с мен, нали? — запита Димонти.
Крински се приближи към тях.
— Всичкият й багаж е в онези куфари — каза той и посочи към двата куфара на пода.
Майрън се беше срещал с Крински поне десетина пъти. Говоренето не беше силната му страна. Изглежда го правеше толкова често, колкото Майрън проникваше някъде с взлом.
— Бих казал, че е смятала да се изнесе.
— Установи ли самоличността й вече? — запита Димонти.
— Документите й твърдят, че се казва Сали Гуеро — продължи Крински с мек глас. — Същото твърди и един от паспортите й.