Майрън и Димонти зачакаха Крински да продължи. Когато не го направи, Димонти извика:
— Какво искаш да кажеш с това „един от паспортите й“? Колко паспорта е имала?
— Три.
— Господи, Крински, говори.
— Единият е на името на Сали Гуеро. Един на името на Робърта Смит. И един на името на Карла Уитни.
— Дай ми ги.
Димонти заразглежда паспортите. Майрън надничаше през рамото му. На трите снимки беше една и съща жена, макар и с различна коса. Това обясняваше перуката. Номерата на социалните застраховки също бяха различни. Съдейки по многобройните печати, жената доста беше попътувала.
Димонти подсвирна.
— Фалшиви паспорти — каза той. — При това много добри — допълни детективът и прелисти няколко страници. — Освен това няколко пъти е посещавала Южна Америка. Колумбия, Боливия.
Паспортите се затвориха с драматично шляпване.
— Добре, добре. Струва ми се, че имаме работа с наркотици.
Майрън се замисли върху тази информация. Наркотици. Можеше ли това да е част от отговора? Ако Сали/Карла/Робърта е търгувала с дрога, това можеше да обясни връзката й с Грег Даунинг. Тя е била източникът му. Срещата в събота вечер е била с цел покупко-продажба. Келнерската работа е била прикритие. Това също обясняваше и защо е използвала обществен телефон и си е поставила толкова скъпи резета. Занаятът на търговеца на наркотици го изискваше. Имаше логика. Разбира се, Грег Даунинг не приличаше на наркоман, но нямаше да е първият, който е успял да заблуди околните.
Димонти каза:
— Крински, има ли още нещо?
Хлапето кимна.
— Намерих пачка пари в чекмеджето на нощното й шкафче — отговори той и отново млъкна.
Димонти го изгледа отчаяно.
— Преброи ли ги? — запита той.
Ново кимване.
— Колко?
— Малко над десет хиляди долара.
— Десет бона в брой, а? — доволно се ухили Димонти. — Дай да ги видя.
Крински му подаде парите. Нови банкноти, придържани от ластик. Майрън наблюдаваше как Димонти ги преглежда. Всичките бяха стотачки. Серийните номера бяха последователни. Майрън се опита да запомни някои от тях. Когато Димонти свърши, той метна пачката обратно на Крински. Усмивката не напусна лицето му.
— Да — каза Димонти. — Струва ми се, че става дума за дрога.
Той замълча за момент, после добави:
— Има само един проблем.
— Какъв?
Той посочи към Майрън.
— Ти, Болитар. Намесваш се в случая ми. Какво, по дяволите, правиш…
Димонти млъкна изведнъж и щракна с пръсти.
— Мили боже…
Гласът му заглъхна. Той се плесна по челото. Очите му заискриха.
— Боже господи!
— Мисъл ли имаш, Роли? — запита Майрън.
Димонти не му обърна внимание.
— Перети! — изкрещя той.
Лекарят вдигна поглед от трупа.
— Какво? — запита той.
— Онези пластмасови цици — каза детективът. — Майрън отбеляза, че са огромни.
— Е, и какво?
— Колко големи?
— Какво?
— Колко са големи?
— Искаш да кажеш като номер на сутиена?
— Да.
— Да не ти приличам на производител на бельо? Откъде, по дяволите, мога да знам?
— Но са големи, нали?
— Точно така.
— Наистина големи.
— Абе ти нямаш ли очи?
Майрън наблюдаваше размяната на реплики мълчаливо. Опитваше се да проследи логиката на Димонти, но това се оказа прекалено сложна задача.
— Би ли казал, че са по-големи от балон? — продължи Димонти.
Перети сви рамене.
— Зависи от балона.
— Никога ли не си си играл с балони като дете?
— Играл съм, разбира се — отговори Перети, — но не помня колко големи бяха. Тогава бях дете. Всичко изглежда по-голямо, когато си дете. Преди няколко години отидох в началното си училище, за да посетя учителката ми от трети клас. Тя все още работи там, ако можеш да повярваш. Казва се госпожа Тансмор. Кълна се в Бога, сградата ми заприлича на проклета кукленска къщичка. А когато бях дете, ми се струваше огромна. Беше като…
— Добре, глупако, ще ти обясня по-просто — изруга Димонти и си пое дъх дълбоко. — Възможно ли е да ги е използвала за контрабандиране на дрога?