Тишина. Всички в стаята спряха да се движат. Майрън не беше убеден дали е чул най-идиотското нещо в живота си или най-умното. Обърна се към Перети. Докторът погледна объркано, отворил уста широко.
— Е, Перети? Възможно ли е?
— Кое да е възможно?
— Възможно ли е да е криела дрогата в циците си? Да я е прекарвала през митниците в тях?
Перети погледна към Майрън, който сви рамене. Докторът се обърна обратно към Димонти.
— Не знам — каза той бавно.
— Как можем да разберем?
— Ще трябва да я огледам.
— Тогава какво, да ти го начукам, си се вторачил в мен? Направи го.
Перети се зае с работа. Димонти се ухили на Майрън и веждите му затанцуваха. Горд от откритието си.
Майрън замълча.
— Не, няма начин — обади се Перети.
Димонти не беше доволен от чутото.
— Защо не, по дяволите?
— Няма никакви белези — отговори Перети. — Ако контрабандираше дрогата по този начин, щеше да се наложи да я разпарят, а после да я шият. После, когато влезе в Щатите, трябваше да повтори същата операция. Няма никакви следи от подобно нещо.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Мамка му — изруга Димонти.
После се вторачи в Майрън и го дръпна в един ъгъл.
— Всичко, Болитар. Веднага.
Майрън бе обмислял как да постъпи, но всъщност нямаше избор. Трябваше да разкаже. Не можеше повече да пази изчезването на Грег Даунинг в тайна. Можеше единствено да се надява, че историята няма да се разчуе прекалено много. Внезапно си спомни, че Норман Лоуенстайн чакаше отвън.
— Секунда — каза Майрън.
— Какво? Къде, по дяволите, отиваш?
— Веднага ще се върна. Просто стой тук.
— Да бе.
Димонти го последва надолу по стълбите и към площадката. Норман не беше там. Майрън огледа улицата. Никаква следа от бездомника. Това не беше изненадващо. Вероятно Норман бе побягнал, когато е видял ченгетата. Виновни или не, бездомните бързо се научават да изчезват, когато се появят органите на реда.
— Какво има? — запита Димонти.
— Нищо.
— Тогава започвай да говориш. Цялата история.
Майрън му разказа по-голямата част от историята. Разказът му почти изкара клечката от устата на детектива. Димонти не си направи труда да задава въпроси, макар че когато и да прекъснеше Майрън, издаваше възклицания като: „Мамка му!“ и „Боже господи!“. След като Майрън свърши, Димонти седна на стъпалата. Очите му загледаха нефокусирано за момент. После детективът се овладя, но му беше нужно известно време.
— Невероятно, мамка му — успя да каже той.
Майрън кимна.
— И искаш да ми кажеш, че никой не знае къде е Даунинг?
— Ако знаят, то поне не говорят.
— Просто е изчезнал?
— Така изглежда.
— А в мазето му има кръв?
— Да.
Димонти отново поклати глава. Протегна ръка и я постави върху десния си ботуш. И преди Майрън го беше виждал да прави това. Сякаш обичаше да гали ботуша си. Майрън нямаше представа защо. Вероятно намираше докосването до змийската кожа успокояващо. Може би му напомняше за майчината утроба.
— Да предположим, че Даунинг я е убил и се крие — каза той.
— Това е сериозно предположение.
— Да, но обяснява нещата.
— Как?
— Според това, което ми каза, Даунинг бил видян заедно с жертвата в събота вечер. На колко си готов да се обзаложиш, че след като Перети я сложи на масата, ще установи, че смъртта е настъпила някъде по това време?
— Това не означава, че Даунинг я е убил.
Димонти загали ботуша още по-усилено. Някакъв мъж на ролкови кънки мина покрай тях с кучето си. Кучето изглеждаше задъхано. Сигурно защото упорито се опитваше да не изостава от стопанина си. Идея за нов продукт: кучешки кънки.
— В събота вечер Грег Даунинг и жертвата се виждат в някакъв бар. Тръгват си около единадесет. А след това научаваме, че тя е мъртва, а той е изчезнал — каза Димонти и погледна към Майрън. — Това навежда на мисълта, че той я е убил и е избягал.
— Обаче може да сочи още дузина неща.
— Какво например?
— Например Грег е станал свидетел на убийството, уплашил се е и е побягнал. Или пък е станал свидетел на убийството и са го отвлекли. Или пък е бил убит от същите хора.
— Добре, къде тогава е трупът му? — запита Димонти.
— Може да е навсякъде.