— Те са просто наемници — каза Майрън. — Сигурно няма да знаят нищичко.
Пауза.
— Това е твърде възможно — призна Уин. — Но да предположим, че просто решат да те застрелят.
— Това вече не е логично. Причината, поради която се интересуват от мен, е, защото смятат, че знам къде е Грег.
— А мъртвите не говорят — добави Уин.
— Точно така. Те искат да ме накарат да говоря. Затова просто ме следвай. Ако ме заведат на някое добре охранявано място…
— Ще успея да проникна — прекъсна го Уин.
Майрън не се съмняваше в това. Той стисна волана. Пулсът му се ускори. Лесно е чрез логичен анализ да отхвърлиш възможността, че могат да те застрелят, но друго е да трябва да паркираш колата си близо до хора, които искат да ти причинят зло. Уин щеше да наблюдава вана. Майрън също. Ако се появеше пистолет, преди да се появи човек, щяха да успеят да се справят със ситуацията.
Майрън слезе от магистралата. Предполагаше се, че улиците на Манхатън образуват точна, лесна за следване схема. Вървяха в посока север-юг и изток-запад. Бяха номерирани. Прави. Но когато човек стигнеше до Гринич Вилидж и Сохо, схемата изглеждаше като рисувана от Дали. Номерираните улици липсваха, освен когато завиваха сред улиците с истински имена. Липсваше всякаква претенция за права или систематизация.
За щастие Спринг стрийт беше права отсечка. Велосипедист профуча покрай Майрън, но освен него по улицата нямаше никакви хора. Белият ван беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Точно както бе казала Джесика. Прозорците бяха затъмнени, така че човек не можеше да надникне вътре. Майрън не видя колата на Уин, но пък и не трябваше да я вижда. Подкара бавно надолу по улицата. Мина покрай вана. Когато го подмина, ванът незабавно запали двигателя си. Майрън отби на едно място в края на улицата. Ванът потегли.
Време за купон.
Той паркира колата и угаси двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Ванът забърза напред. Майрън извади револвера си и го пъхна под седалката. Бездруго сега нямаше да му свърши никаква работа. Ако го хванеха, щяха да го претърсят. Ако започнеха да стрелят, отвръщането на стрелбата щеше да е само загуба на време. Уин или щеше да е премахнал заплахата, или не.
Майрън се протегна към дръжката на вратата. Страх стисна гърлото му, но не спря. Отвори вратата и излезе навън. Беше тъмно. Уличните лампи в Сохо не вършеха почти никаква работа. Все едно се опитваш да осветиш черна дупка с фенерче играчка. Светлината, долитаща от близките прозорци, осигуряваше повече призрачно сияние, отколкото истинско осветление. По улицата лежаха черни найлонови чували за боклук. Повечето бяха разкъсани. Вонята на развалена храна се носеше из въздуха. Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.
— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.
Майрън посочи към гърдите си.
— На мен ли говориш? — запита той.
— Веднага, задник. Мърдай!
— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.
Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.
— Казах вече. Веднага!
— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.
Когато се нервираше, устата му не спираше да мели. Знаеше, че така вреди на себе си, Уин му го беше казвал няколко пъти. Но просто не можеше да спре. Беше едва ли не като някаква болест.
— Движи се — отново му нареди мъжът с пистолета.
Майрън се качи във вана. Онзи направи същото. В задната част на вана седяха още двама мъже, а отпред — шофьорът. Всички бяха в черно, освен мъжа, който приличаше на началник. Той носеше син раиран костюм. Жълтата му вратовръзка „Уиндзор“ беше придържана от златна игла. Европейски шик. Имаше дълга изрусена коса и тен, който изглеждаше прекалено идеален, за да е получен от слънцето. Приличаше повече на застаряващ сърфист, отколкото на мафиот.
Вътрешността на вана беше подредена по не особено приятен начин. Всички седалки бяха махнати, освен онази на шофьора. До едната стена отзад имаше кожено канапе, на което сам седеше Раирания костюм. Лимоненозелен килим, който дори Елвис би намерил за прекалено крещящ, покриваше пода и леко се вдигаше по стените като бръшляна на бедняк.