— Сега нямам време. Довечера. След мача. Ще ти оставя билет на гишето.
Калвин подаде глава от съблекалнята.
— Колко ти е талията? Осемдесет и пет?
— Деветдесет. Или деветдесет и пет.
Калвин кимна и се оттегли. Майрън набра личния телефон на Уиндзър Хорн Локуд III, президент на престижната инвестиционна фирма „Лок-Хорни Секюритис“, разположена в центъра на Манхатън. Уин отговори на третото позвъняване.
— Говори — каза Уин.
Майрън поклати глава.
— Говори?
— Казах „говори“, а не „повтори“.
— Имаме случай — съобщи Майрън.
— Ухааа — провлече Уин с изискания си акцент. — Очарован съм, омагьосан съм. Но преди напълно да се подмокря, трябва да ти задам един въпрос.
— Давай.
— Този случай едно от твоите любими благотворителни дела ли е?
— Можеш напълно да се подмокриш — отговори Майрън. — Отговорът е не.
— Какво? Няма ли вече благородни кръстоносни походи за смелия Майрън?
— Не и този път.
— Мили боже, разказвай.
— Грег Даунинг е изчезнал. Нашата задача е да го намерим.
— И какво ще получим за оказаната услуга?
— Поне седемдесет и пет бона плюс сигурен клиент от първия кръг на подбора.
Майрън реши, че сега не беше най-подходящият момент да уведоми Уин за временната промяна в кариерата си.
— Боже, боже — каза Уин щастливо. — И с какво ще се захванем първо?
Майрън му даде адреса на къщата на Грег в Риджууд.
— Ще се видим там след два часа — каза той.
— Ще взема автомобила на Батман — отвърна Уин и затвори.
Калвин се върна. Държеше лилаво-син екип на „Драконите“.
— Пробвай това — каза той.
Майрън не се протегна веднага към екипа. Вторачи се в него и усети свиване в стомаха си. Когато заговори, гласът му беше мек.
— Тридесет и четвърти номер ли е?
— Да — отговори Калвин. — Старият ти номер в „Дюк“. Помня го.
Тишина.
Калвин я наруши след малко:
— Иди го пробвай.
Майрън почувства как очите му се насълзяват. Той поклати глава.
— Няма нужда — каза той. — Сигурен съм, че е точният размер.
3.
Риджууд беше първокласно предградие, един от онези стари градове, които все още се наричат селца, където деветдесет и пет процента от учениците продължават в колеж и никой не позволява на децата си да се сприятеляват с останалите пет процента. Виждаха се няколко по-модерни къщи, образци на новото строителство от шейсетте години, но в по-голямата си част красивите къщи в Риджууд датираха от по-ранни, теоретически по-невинни времена.
Майрън откри къщата на Даунинг без проблеми. Викториански стил. Много голяма, но не мрачна. Три етажа с идеално избелели кедрови греди. От лявата страна имаше закръглена куличка с остър връх. Просторен двор с всичко необходимо в него — двойната люлка, където Атикъс и Скаут3 можеха да пият лимонада в горещите августовски нощи, преобърнато детско колело, пластмасова шейна, макар да не бе валяло поне от шест седмици. Баскетболният ринг, леко ръждясал, висеше на вратата на гаража. Лепенки от пожарната с надпис „Деца“ проблясваха в сребристо и червено на два от прозорците на горния етаж. Стари дъбове ограждаха пътеката като опитни стражи.
Уин още не беше пристигнал. Майрън паркира и свали прозореца си. Прекрасен ден в средата на март. Небето беше наситеносиньо. Птиците пееха. Той се опита да си представи Емили тук, но не успя. Много по-лесно му беше да я види в някой небостъргач в Ню Йорк, в един от апартаментите на новобогаташите, целият боядисан в бяло и украсен със скулптури, сребърни перли и прекалено много огледала. Но все пак той не беше говорил с Емили от десет години. Може и да се е променила. Или пък той не е имал реална представа за нея преди години. Нямаше да му е за първи път да сгреши.
Стори му се странно, че отново е в Риджууд. Джесика беше израснала на това място. Тя не обичаше да се връща тук, но сега и двете любими жени в живота му — Джесика и Емили — имаха още нещо общо — градчето Риджууд. Това можеше да се прибави към списъка с общи неща между двете — запознанството с Майрън, ухажването, влюбването, разбиването на сърцето на Майрън. Обичайните неща.
Емили му беше първата. Първата година в колежа изглеждаше малко позакъсняло време да загубиш девствеността си, ако се съдеше по хвалбите на приятелите. Но ако наистина е имало сексуална революция сред американските тийнейджъри в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, Майрън или я бе пропуснал, или някъде бе сбъркал. Жените винаги го бяха харесвали. Но докато приятелите му се отдаваха на многобройните си оргии, Майрън, изглежда, привличаше не тези момичета, които трябваше. Той привличаше добрите момичета, онези, които все още казваха „не“, или щяха да го кажат, ако Майрън беше набрал смелостта да опита.