През пролетта на последната година почнаха да се носят смътни, лоши слухове за фронта и за вътрешността. Някакви бързи, непроверени, но вероятни новини за предателство, за непокорство, за отказ на реквизиции… Четвърта година вече се воюваше — и вие знаете как! — страната беше изгребана до дъно, гладуваше се и на фронта, и в тила — нямаше нищо чудно, че тия слухове можеха да бъдат верни. Скоро и по нашите места станаха неприятни случки: няколко мандри, организирани за войската, бяха изпотрошени и разграбени от тълпа жени. Бяха известните женски бунтове в оня край. Разбира се, нищо добро нямаше в това и след седмица всичко бе потушено, почнаха се арести, следствия, дела. И в края на септември един състав от нашия съд, в който влизах и аз като прокурор, заедно с неколцина цивилни адвокати от града, заминахме за едно от големите села, дето като в по-централно място щяха да се гледат три от образуваните дела. Обвиняемите бяха само жени — трийсетина на брой. Имаше и толкова свидетели. Един-единствен мъж минаваше и през трите процеса: игуменът на близкия манастир. Той се сочеше като подбудител. Две от делата бяха незначителни, третото беше тежко дело.
Беше едно чудесно есенно време. Слънчево, тихо, с просторни далечини, като че небето се беше издигнало повече, а земята бе станала по-широка от пожълтелите полета и планини. Нашето пътуване имаше характер на няколкодневна семейно-приятелска екскурзия. Всички бяха радостно оживени, зер това беше приятно разнообразие в монотонния ни провинциален живот. Имахме и дами. Председателствуващият, стар местен адвокат, мобилизиран, беше взел жена си и дъщеря си. Един от съдиите, женен наскоро, водеше булката си. Пътувахме с влак до една от близките гари и оттам — десет-дванадесет километра с файтони.
Местата бяха хубави, но изгорени и пусти. През това лято имаше незапомнена суша и всичко — нивя, ливади, градини, и без това запуснати поради войната — беше напукано и опустошено като от пожар. Само селото, дето отивахме, скътано между два високи рида, с пълноводна рекичка, която никога не пресъхвала, приличаше на зелен оазис. Тук наистина беше една малка ханаанска земя. Околните села, дето бяха разрушените мандри, планински и бедни, тая година бяха особено пострадали. На километър от селото се намираше манастирът.
Цялото село беше потънало в сенчести, обширни сливови градини, с превити от плод дръвчета. В северния край пък хубави американски лозя пълзяха почти до върха на баирите. Всичко тук беше свежо, буйно, чувствуваше се труд, благословен с плодородие, и ти ставаше спокойно и драго. А! Какви чудесни места има нашата земя, колега! Ако не сте ходили нататък, минете някога така, за час-два макар…
Неусетно бяхме възлезли над ливадите, спряхме за малко и отново продължихме. Слънцето вече се скриваше. На двайсетина крачки по-долу някаква птица изтрака с клюн и във въздуха се понесе отчетливо и се застоя един странен металически звук.
— Та — поде той отново — докъде бях стигнал?… А, да. В селото, дето бяха дошли вече обвиняемите и свидетелите, всички от околните села, нямаше място за нас. Отседнахме в манастирчето — чисто, прибрано, с калдъръмен двор, обилна чешма и пет-шест стаи. Монасите бяха всичко на всичко трима: игуменът, обвиняем по делата, един смахнат послушник и магерът. Някои от нас все пак успяха да се настанят в селото, но за ядене се събирахме всички в манастира. А! Какви угощения бяха те, не мога ви описа! Клетият игумен, изгубил ума си от страх пред военния съд, се пребиваше да предугажда нашето чревоугодие. Че пилета, че кебапи, прасета, баници… просто да не повярваш, че българи могат да бъдат такива майстори гастрономи! И в онова гладно време, представете си!…