В началото аз се опитах да забележа на нашия председател, че някак не върви да гостуваме за храна на манастира: все пак игуменът беше подсъдим. Началството обаче ми се изсмя:
— Гледай си работата, прокурорче! Манастирът не е негов я! Какво? Щели да рекат, че дядо игумен ни е подкупил ли? Вятър! Ние можем и да ядем, и да пием, и пак да го отръшкаме, ако е виновен! Не бой се! А пък най-после на тръгване ще оставим някой лев на манастира…
Почнахме делата. В селото нямаше достатъчна широко помещение и понеже времето беше все така спокойно и топло, реши се да заседаваме на открито, в двора на общината. Така и публичността на заседанията щеше да бъде пълна. Дворът беше широка, сливова градина. Сложиха масите под дръвчетата, целите отрупани с узрели, кадифеносини, едри сливи. Отсреща бяха защитниците, зад тях накуп — обвиняемите, оградени със стража. Всички жени бяха в предварителен затвор, понеже не можеха да представят гаранции. Единствен игуменът беше на свобода. Зад обвиняемите и встрани беше публиката: нашите дами и няколко стари хора и деца от селото. В почивките на заседанието пресягахме и късахме сливи от нависналите клони. Привечер, като преустановявахме работата до другата заран, отивахме из лозята, дето имаше няколко вида чудесно десертно грозде. Нали ви казах, това беше една великолепна разходка! Нашите дами пък, като им омръзна да „гледат съд“, изумени от плодородието на тия градини, решиха да си сварят мармелад. И след първия ден, до края на делата, не се вестиха. Ходили из селото, питали и намерили тави, делви, всичко, каквото бе нужно. Как няма да намерят, моля ви се! Цялото село беше зашеметено от страх, притихнало, онемяло. Първите две дела минаха в един ден — те бяха леки. Повечето обвиняеми бяха оправдани. Дойде третият процес, най-значителният.
Подсъдимите, възрастни четирийсет и пет, петдесетгодишни жени, признаваха всичко. „Тъй беше… Вярно… Събрахме се, грабнахме коя каквото може — брадви, лопати, мотики — и хукнахме към мандрата… Тъй… признаваме…“ Свидетелите също установяваха горе-долу фактите. Само че, признавайки, подсъдимите даваха някои подробности като обяснения за извършеното: от два месеца, още щом почнала реквизицията на млякото, за храна на всяко семейство било разрешено да се оставя само половин литър мляко дневно на лице. „Взеха ни житото, взеха ни царевицата, взеха ни добитъка. Едно мляко беше останало за децата — взеха и него…“ Ах, трябваше да ги видите тия български майки — едри, измършавели, пребрадени жени, с кръстосани на пояс ръце, със загорели каменни лица, — като разказваха за тия месеци, прекарвани само с малко коприва и половин литър мляко на ден! На четвъртата година от войната!…
Той се намръщи и нервно разтърси глава:
— Разбира се, тогава нито аз, нито другите виждахме това. То дойде по-късно, много късно, за съжаление! Мисля, че днес поне подобни неща не биха могли да стават… Но пак един господ знае!… А тогава — тогава за нас работата беше ясна: извършено бе престъпление, признато, установено, при това наистина тежко престъпление. Трябваше да има санкции за назидание. Аз поддържах обвинението, като намекнах за известно снизхождение. Защитата също молеше само за минимално наказание. Дойде време за последна дума. И тук стана онова, за което всъщност почнах да ви разказвам. Подсъдимите, една след друга, молеха за прошка. Игуменът повтори, че е невинен и чака оправдание. На края дойде редът на най-старата обвиняема, баба Рада, една посивяла, но още държелива жена. През целия процес тя беше съвсем спокойна, ала сега пристъпи една крачка, явно развълнувана и побледняла. Тя преглътна няколко пъти, облиза напуканите си устни и с глух, дървен глас рече:
— Господа съдии! Каквото съм сторила — сторих го ей за тия сирачета… — И тя поглади със своята старешка, възлеста ръка главите на две пет-шестгодишни деца, които се бяха хванали за сукмана й, дрипави, бледнички, с големи, уплашени очи. — Кога заминаваше за фронта, син ми ги остави на мене. Майка им умря преди четири години. На ръцете ми са порасли… Ако ме затваряте — затворете и тях с мене. На кого ще ги оставя в село? — И жената затрепера цяла като в треска.
Ах, колега, кой дявол ме накара да се обаждам тогава? Каква черна магия ни бе упоила всички в онова време? Скочих от стола си и я пресякох:
— Ти, бабо, много да не знаеш!…
Тя извърна към мене лицето си, засенчено от тъмната забрадка, взря се минута-две, като че не можеше да ме види добре, и отвърна:
— Какво знаяне, сине, ме е патило! Мене слънцето ми е притъмняло вече!
И изведнъж, докато разберем какво става, заклати се, отпусна глава и се строполи тежко на земята. Настана смущение. Заседанието се вдигна. Извлякоха жената настрана и с мъка я свестиха. Мина се известно време и четоха присъдата. Осъдителна за всички…