Кон посегна към пистолета си.
— Как, по дяволите…
Баща ми пристъпи иззад вратата на банята, все едно това бе най-нормалното нещо.
— Как успя… Не разбирам…
— Изглежда двамата с теб имаме много за наваксване и няма как да го направя от Коста Рика. Сега, вярвам, че не сме представени подобаващо. — Той погледна Бишъп. — Аз съм Доминик Кассо и искам да знам защо дъщеря ми седи в скута ти.
СТОЯХ НА ПИСТАТА и гледах как самолета на баща ми отлита. Изглежда пилотите му са летели след нас от пистата в Тетърбъро, готови да го вземат и отведат на някакво секретно място.
Бишъп стоеше до мен, потънал в мълчание откакто кацнахме. По време на дългия полет обратно, всичко бе излязло наяве.
Как Винсент е бил отговорен за убийството на чичото на Бишъп и как е заявил, че ще преследват Бишъп, ако не върне двойно онова, което е спечелил на карти. Дом нямаше и представа.
Бишъп е искал смъртта на баща ми цели десет години, по причина, която всъщност не е била истинска. Усещах как гнева в Бишъп се стопява, докато баща ми обясняваше вътрешния механизъм на работа на организацията му, и че не би си правил труда да нарежда подобно нещо.
Незнанието не беше извинение, но Бишъп имаше избор… да продължи да му има зъб или да прости.
Той направи своя избор и този избор бях аз.
— Вие двамата, готови ли сте? — Това дойде от Кон, който държеше отворена вратата на Хеми Куда-та на Лорд.
Бях ли готова? Готова да започна нов живот без да се тревожа, че някой може да ме отведе в Ню Йорк всеки момент?
Да.
Готова да бъда с Бишъп без никакви тайни помежду ни?
Да.
Но той дали бе готов?
Той се появи в Ню Йорк и влезе в устата на звяра, за да се изправи пред човека, от когото бягаше през последните десет години… и то, защото ме обичаше. И след това, седна пред баща ми и му каза, че няма да има нито миг спокойствие, докато не се увери, че съм толкова щастлива, колкото аз го правя щастлив. Че единственото, което иска, е да ме види как летя, стига той да лети редом с мен. Думите му ми дадоха надежда, както нищо друго не би могло.
Мисля, че е безопасно да кажа, че бе готов.
Настанихме се на задната седалка на страхотната кола на Лорд и Кон седна отпред.
— Ще се правим, че нищо от това не се е случило, нали? Няма да казваш на Ванеса? Ще ми е бясна, задето не е дошла с нас.
Зачудих се дали не е луд.
— И какво ще й кажеш, че си правил? — попитах аз.
— Че съм помагал на приятел.
— Което значи, че всичко ще зависи от това, колко въпроса ще зададе Ванеса щом те види да се прибираш със сак пълен с оръжия.
Кон сви рамене.
— Ще ги оставя в багажника. Нека Лорд да се обяснява пред Ел.
Лорд го погледна криво.
— Което значи, че до сутринта Ванеса ще е научила всичко.
— Имаш право. Е, значи ще трябва да се правя на герой.
Притиснах се към Бишъп.
— Не искам да съм груба, но за мен този мъж тук е героят.
Бишъп погледна надолу към мен.
— Ти нямаш нужда от герой, Ейдън. Справи се страхотно. — Той ме целуна по косата. — И въпреки това, ще продължа да бъда плътно до теб.
— Е, къде да ви откарам в тази хубава вечер? — попита Лорд.
— В моя дом — казах. — Ако не възразяваш.
Бишъп кимна.
— Шефката каза в нейния дом, затова отиваме там.
Шефката. Харесваше ми.
Не се разпаднах, докато не влязох под душа, и всичко, което се бе случило днес не се стовари върху мен. Опрях чело на стената и гърдите ми натежаха от мисълта, колко близо бях да изгубя всичко.
Бишъп. Баща ми. Приятелите ми.
Плаках за Анджело… онзи, който познавах преди.
Вратата се отвори и знаех, че това в Бишъп. Завесата се плъзна настрани и аз обърнах глава към него.
— Сърцето ми се къса като те виждам да плачеш, кексче.
— Съжалявам.
Той поклати глава.
— Не се извинявай за това как се чувстваш. Чувствата са си твои и трябва да ги излееш. — Той смъкна тениската си, преди да свали дънките си и да влезе под душа. — Но ако ще плачеш, то поне нека е когато съм до теб, за да мога да те държа в обятията си.
Водата се стичаше по нас, а аз се вкопчих в рамото на Бишъп. Той притисна устни към челото ми и ме държа, без да казва нищо. Нямаше нужда от думи. Просто имах нужда да излея всичко, за да се изтече в канала.
Когато водата стана студена, той ни отдръпна от струята и спря душа.
— Искаш ли да идем в моя апартамент, където има още топла вода?
Поклатих глава, а устните ми се извиха в лека усмивка.
— Не. Мисля, че вече съм добре.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Тогава нека идем да се подсушим и облечем.