— Относно срещата… къде отиваме?
— Ще разбереш, когато стигнем там.
До края на нощта и двамата с Бишъп имахме нови татуировки… неговата беше кексче, изобразено на ръкава на лявата му ръка, близо до сърцето, бе казал той. Моята бе красива птица на лявата лопатка под рамото ми, която летеше свободна. Без повече клетки и отрязани криле за мен.
Освен това отметнах и последната точка от списъка с неща, които трябва да направя в Ню Орлиънс. Научих се как да казвам «Обичам те» на каджун.
Шест месеца по-късно
— ФЕДЕРАЛНИЯТ СЪД НАМЕРИ Доминик Кассо за невинен по всички повдигнати обвинения. Трябвали да започнем да го наричаме Тефлон Дом? — попита водещият на новините събеседника си.
— Не знам как го прави. Наистина, наистина не знам — прошепна Ейдън до мен седнала на дивана, докато гледахме телевизия.
— Той успя да припише всичко на Вин и Анджело, които нямаха точно шанса да се защитят.
— Не съжалявам за това. Не знам какво говори това за характера ми, но определено не съм тъжна.
Целунах я по челото.
— Не е нужно да си тъжна. Анджело беше побъркан шибаняк.
Намирахме все повече и повече доказателства за това, щом се върнахме в Ню Йорк, за да разчистим апартамента на Ейдън. Това се случи след като федералните ни го позволиха. За щастие познавахме хора, които познаваха хора.
Камери бяха инсталирани във всички стаи, включително и банята, както и в офиса й в спа центъра.
Една от камерите бе заснела това, което се предполагаше, че е «борба за власт» на онези, които да опитали да свалят империята Кассо, и записът се бе оказал доста полезен. Той оневиняваше Дом, показвайки, че всичко е било план на Винсент с помощта на Анджело. Дом бе прочистил дома си, идентифицирайки още поддръжници и войници на Винсент изиграли различни роли.
Не настоявах за повече отговори, тъй като, честно казано, исках Ейдън колкото може по-далеч от всичко това.
Баща й се бе съгласил и ни бе дал благословията си.
Той не само не ме искаше мъртъв, ами ме искаше и много жив, заради Ейдън. Аз също не исках смъртта му. Бе се проляла достатъчно кръв.
— Провери ли пощата, която оставих на плота? Има голям плик с твоето име.
Тя поклати глава и стана от дивана. Щом стигна до плота, вдигна плика.
— Този ли?
— Дам.
Ейдън го отвори.
— Какво е това, по дяволите?
Изправих се и отидох при нея.
— Какво е?
Тя ми подаде парче хартия.
— Нотариален акт.
— Какво?
Взех плика, на който нямаше адрес на изпращача, и изсипах останалото му съдържание на плота. Снимка, брошура и комплект от два ключа изпаднаха отвътре.
Беше на къща във Френския квартал. На снимката не изглеждаше кой знае какво, но в брошурата всичко бе напълно различна история. Отвън къщата изглеждаше като обикновена тухлена сграда, но снимките в брошурата за вътрешността й разкриваха напълно реновирана градска къща. Къща, струваща десет хиляди долара на квадратен метър.
Нотариалният акт бе на името на двама ни.
Ейдън обърна снимката, а на гърба й беше залепена бележка.
«Ранен сватбен подарък. Не оставяй момичето ми да живее в грях прекалено дълго.
Бишъп»
Очите на Ейдън щяха да изскочат от главата й.
— Майко мила. Баща ми ни е купил градска къща. В квартала. Сигурно се майтапите с мен.
Помислих за пръстена, който купих миналата седмица от магазина за антики на улица Конти, и който от тогава носех постоянно със себе си. Поклатих глава. От къде старецът е знаел?
— О, Боже мой, имаме къща! — изкрещя Ейдън и скочи в ръцете ми. — Не твоя, не моя. Наша.
— Да определено имаме. — Погледнах долу към нея. — Видя ли бележката?
Тя кимна.
— Не е нужно да го правиш. Имам предвид… ако не го искаш. Знам, че не си падаш по тези неща.
— За какво говориш, по дяволите?
— За брака. Не е нужно да го правим, ако не искаш.
— Защо, по дяволите, казваш такова нещо?
Ейдън сви рамене.
— Не знам. Просто… Дилайла ми каза, че никога не си искал да се установиш.
Пуснах я на крака.
— Преди теб. Мамка му, всичко се промени, откакто те срещнах, Ейдън. Стой тук. Задръж така.
Насочих се към вратата.
— Къде отиваш?
Ейдън излезе навън, докато аз изтичах надолу по стълбите към мотора си паркиран на двора.
Отворих скритото отделение и измъкнах копринената торбичка. Не струваше състояние, но беше идеален за нея.
Изкачих се обратно по стълбите, а тя отстъпи навътре обута с джапанките си.
— Казах ти, че идвам веднага.