Анджело отвори вратата и ми направи жест да вляза първа. Както правех винаги, преди да вляза в офиса му, аз изпънах гръб.
Обикновено Дом седеше зад грамадно дървено бюро, правейки онова, което обикновено прави един мафиотски бос по цял ден. Не бях особено сигурна какво е, защото никога не е имало дни заведи-дъщеря-си-в-офиса-за-да-види-как-се-организират-престъпления. Днес бюрото беше празно.
Огледах офиса и погледа ми попадна на Винсент Франсети, когато той се обърна от прозореца към нас. Дясната ръка на Дом имаше тъмна коса, зализана назад, за да не пада на лицето му, което, кълна се, бе в стила на Холивуд. Можех с лекота да го оприлича на мафиот от филмите.
Той винаги ме караше да се чувствам неудобно по причина, която не разбирах. Никога не съм била в една стая с него когато Дом не присъства и нетърпението туптеше във вените ми като малък екип командоси.
— Къде е Дом? — надявах се, че не долавя треперенето на гласа ми.
— Занимава се с по-важни неща — сопна се Винсент и обидата улучи право в целта.
Изпънах рамене и вирнах брадичка, решена да не му позволявам да види колко ме нараниха думите му. Просто защото знаех, че баща ми не се интересува от мен, не значеше че искам да ми бъде навирано в лицето.
— Мога да се върна, когато му е удобно — заявих остро.
— Той има нужда да изчезнеш още сега.
— Да изчезна? — задавих се с думата.
Винсент ме погледна все едно съм дете и усложнение, от което нямаше нужда.
— Да. Да изчезнеш. — Той отиде до бюрото и взе дебел плик от една кожена чанта, преди да протегне ръка към мен.
Беше като предизвикателство, сякаш знаеше, че не искам да се приближавам до него, но знаех, че ако не го направя той ще насили нещата.
Черпейки дълбоко от складираната си сила, тъй като явно позата ми не помагаше, аз отпуснах ръка и посегнах да взема плика. Винсент го дръпна далеч от обхвата ми, играейки си с мен.
Наложи се да се приближа и щом го направих, той снижи глас, така че Анджело да не може да чуе.
— Ще вземеш този плик и ще изчезнеш. Не казвай на никого къде отиваш, най-вече на малките си приятелчета.
Ако ситуацията не бе толкова сериозна, щях да се засмея. Приятелите нямаха място в принудителната изолация, наложена ми от Дом.
— Вътре има един телефонен номер на който можеш да звъниш само в спешни случаи. Ако не кървиш до смърт или не си пред дулото на пистолет, помисли два пъти преди да го използваш. Използвай само личната карта, кредитните карти и телефона в този плик. Дори не се замисляй дали да вземеш своите със себе си. Остави ги у дома. Разбра ли ме?
Наведох брадичка, мъчейки се да разбера какво казва, макар да не се справях добре.
— И очакваш просто да си тръгна ли?
— Скрий се. Не привличай внимание. И, мамка му, не казвай на абсолютно никого коя си ти.
— Колко дълго? — Въпросът ми дойде като шепот.
— Докато не получиш съобщение, в което пише, че може да се прибереш.
Заповедите, които ми даде се повтаряха в ума ми, докато не ги попих до последната.
Изчезни. Не казвай на никого къде отиваш.
Той най-после отново ми подаде плика и аз се пресегнах да го взема, молейки се ръката ми да не потрепери. Но Винсент не го пусна, когато го дръпнах.
— Не се дъни, Ейдън. Ти си уязвимост за Дом от деня, в който се роди, затова поне един път в живота си свърши нещо полезно, вместо да бъдеш шибан товар. Не се обаждай на Дом. Не го безпокой. Просто се разкарай от тук.
С този вербален шамар през лицето, аз измъкнах плика от ръката му и обърнах гръб на отвращението изписано на лицето му.
Думите му разрязваха вътрешностите ми, докато правеха лупинги в ума ми. Поне един път в живота си свърши нещо полезно, вместо да бъдеш шибан товар. Исках да започна да крещя, докато Анджело ме следваше през вратата и надолу по стълбите.
Никога не съм искала да бъда в тежест на някой. Защо никой не го разбира?
Вървяхме в тишина, докато не се плъзнах обратно на задната седалка на СУВ-а.
— Трябва да те заведа до вас, а след това до летището. — Анджело погледна към мен в огледалото за обратно виждане, а тонът му бе извинителен.
Кимнах, а умът ми започна да обмисля възможностите, които имах.
Къде да отида? Какво да правя?
Колкото и да се бунтувах срещу ограниченията, в които живеех, никога не бях осъзнавала, че те са като защитно одеяло около мен. Осъзнах го сега, когато вече го нямаше.
Беше едно да лепя в офиса си снимки на места, които искам да видя, с мисълта «Някой ден ще отида там», но изведнъж, този ден, настъпи.
Свободата да отида, където пожелая напълно сама, би трябвало да е вълнуваща и опияняваща, а вместо това страхът започна да ме задушава, затруднявайки всеки мой дъх.