Анджело бе прекарал с мен повече време отколкото другите хора на Дом и той на мига разпозна промяната в настроението ми.
— Всичко ще бъде наред. Просто избери някое място, настани се в най-хубавия хотел в града, поръчай си румсървис, масаж, спа и се преструвай, че си на ваканция. Искаше да си починеш от всичко това и сега имаш този шанс.
Поех си дълбоко дъх, преди да ги изпусна бавно. Мога да го направя. Ще съм добре. Точно това искам от години. Без значение колко объркано бе всичко това, предпочитах да прегърна възможността с две ръце. Вратичката на златната ми клетка най-после се отвори и това беше моят шанс да опитам да полетя.
Но едно нещо във всичко не спираше да ме тревожи.
— Защо той прави това? Какво се случва?
Анджело ме погледна в огледалото за обратно виждане, преди да се съсредоточи отново върху пътя пред себе си.
— Мислех, че Дом ще е там и ще ти каже всичко.
— Очевидно не е искал да си прави труда.
— Сигурен съм, че не е така — думите на Анджело бяха сковани, тъй като и двамата знаехме, че е така, поне през последното десетилетие, и нямаше изгледи да се промени скоро.
— Просто ми кажи.
Той спря на светофара и се обърна, за да ме погледне.
— Не можеш да споделяш с никой какво съм ти казал.
Вдигнах плика във въздуха.
— И на кого мога да кажа, докато съм в изгнание? Мамка му, на кого мога да кажа, докато съм тук?
— Къщите за пари бяха ударени тази сутрин. Както и част от бизнеса.
Тревога присви стомаха ми.
— Кой бизнес?
Макар че не биваше да зная това, спа центърът, в който поддържах документацията… напълно законна и легална документация… беше само прикритие и не бях достатъчно тъпа, че да игнорирам как хората на Дом влизат и излизат, носейки сакове и куфарчета.
— Спа центъра. Доста… доста е зле. Затова трябва да заминеш. Не знаят дали е ударен заради теб, защото ти работиш там или е просто част от един по-голям план. И в двата случая, трябва да те изведем от града.
Дузина въпроси се надпреварваха в ума ми, но имаше един, който бе най-важен.
— Някой ранен ли е?
Анджело ме погледна в огледалото, а изражението на лицето му бе извинително, преди да се стегне.
— Хвърлили са коктейл Молотов през прозореца отпред, преди да започнат да стрелят от спряла отвън кола. Четири от момичетата са заведени при лекар, но никоя не е умряла.
О, слава Богу, че няма загинали. И все пак, мисълта, че някои момичета са били наранени, сви стомаха ми на възел.
— Знаеш ли кои са? Какви са нараняванията им?
Той върна погледа си към пътя и поклати глава.
— Не ми казаха никакви детайли.
— Тогава защо трябва да отида някъде, където никой не знае къде съм, вместо в някоя безопасна къща?
Раменете на Анджело се напрегнаха.
— Нямам никаква идея. Не е като Дом и Вин да ми дават обяснения. Но ако трябва да гадая, те се тревожат, че може да имаме къртица в организацията. Ако никой не знае къде си, никой няма да издаде на врага местоположението ти.
Ти си уязвимост за Дом от деня, в който се роди.
Не казах нито дума през останалото време, докато пътувахме към апартамента ми.
— Имаш двадесет минути да си стегнеш багажа и трябва да потеглим от тук преди да изтече информация, че напускаш града.
Думите на Анджело задействаха вътрешният ми часовник в мига, в който стъпих в дома си. В ума ми бе пълен хаос и влетях в спалнята си преди да спра пред гардероба, гледайки го цяла минута, докато осъзная, че не мога да започна да събирам дрехите си, без да знам къде отивам.
Завъртайки се, изтичах до офиса си и дъската със снимки на места, на които ще отида някой ден. Изрезки от списания, принтирани статии, пощенски картички и снимки покриваха цялата дъска. Списък с «Трябва да направя» висеше под всеки от градовете.
Просто избери един, казах си аз. Но решението не бе така лесно. Това можеше да е единственият ми шанс да видя света.
— Мога ли да напусна страната? — извиках към Анджело.
— Мамка му, да не си се побъркала? Не, не можеш да напуснеш шибаната страна.
В мен се надигна разочарование, но аз го потиснах. Сбогом Париж, Рим, Дъблин и Барселона.
Фокусирай се върху позитивното. Това стесняваше избора ми. Започнах да крача из малкия си офис, а погледът ми не се откъсваше от дъската.
— Остават ти петнадесет минути, а не чувам никакво шибано опаковане на багаж — кресна Анджело.
— Спри да ме пришпорваш!