— А какви сънища сънувате?
Марта просветна, около нея наистина се разнесе ухание.
— Сънувам най-вълшебните сънища на света. Никой не може да сънува като мен.
— А вие откъде знаете какво сънуват другите хора? — Това им личи! — радостно заяви Марта.
— Аз познавам кой какво сънува.
— Фантастично — престори се на изумен Матев. — И как го правите?
— Влизам в чуждите сънища и гледам. Например снощи вие сте сънували военен трибунал край страшни зелени водопади. Осъдили са някакъв капрал на смърт. А вие сте помогнали на този нещастник да избяга през непроходимите джунгли, задъхвали сте се от жегата и влагата, гонили са ви, ранили са ви, плавали сте по река с пробита пирога и тогава сте достигнали морски бряг, къща от червен камък всред палми, а от балкона една забулена жена ви е казала: „Никога не подценявай враговете си.“ Малко скучен сън. Като филм — холивудска продукция… Пък и нравоучителен. Съвсем… холивудска продукция — пренебрежително завърши Марта.
Матев, вече наистина изумен, я загледа със суеверен ужас.
Марта се усмихна тържествуващо като илюзионист след невиждан фокус, а доктор Жлебинска снизходително потупа вцепенената от напрежение ръка на Матев и поясни:
— Има такива хора. Поетесата Анна Ахматова също е била от тях. А с „тайнствените“ способности на Мартичка аз се занимавам вече от половин година и се надявам…
— А, не се надявай! — я прекъсна Марта, — Не ща вече да съм ти бяла мишка и опитно зайче. Ако държиш останем приятелки, дай да пием кафе и да си приказваме.
— Добре, добре — сговорчиво се съгласи доктор Жлебинска.
Личеше, че несъгласието на Марта никак не нарушава изследователските й планове.
Матев сякаш се съвземаше след припадък. С доста обезкуражен глас попита:
— А вие… на вас какви сънища ви се вестяват?…
Марта се зарадва на въпроса като дете, което ще се похвали с играчката си.
— Много са интересни. Някога са малко страшни, но друг път са весели… не ти е работа! Да се смееш насън, да се смееш… Снощи например гледах историята на котарака в чизми. Ама как е било наистина! Седяха Воденичарчето и Котаракът край реката, уловили риба, опекли я и вече я изяли.
Котаракът потърка с лапа мустаци и каза: „Благодаря, господарю, нахраних се. Сега е време да ти се отплатя.“ Воденичарчето зина, пък Котаракът се усмихна самодоволно и продължи: „Защо се чудиш, че ти говоря? Нали си виждал как говори гарванът на клисаря?“ „Е, да, ама гарван!“
— вика Воденичарчето. А Котаракът сумти: „Значи някаква си гарга има право да говори по човешки, а — ЕДИН почтен котак — не! Но ти май че се страхуваш от мен — уж чак сега забеляза Котаракът. — Изглежда, ме мислиш за ученик на сатаната. А аз съм по-благочестив от кой да е свещеник. Ако искаш, мога даже да целуна иконата, дето виси на шията ти.“ „Не, не! — размаха ръце Воденичарчето. — Ама че грях! Кой котак целува икони!“ „Не настоявам — завъртя опашка Котаракът. — — Просто исках да ти покажа… Но ние впрочем имаме доста по-сериозна работа.
Трябва да помислим за бъдещето. Освен закуската, която ти така великодушно подели с мен, какво още имаш в торбата?“ „Наследството — се усмихна накриво Воденичарчето и показа потъмняла жълтица. — Голямо наследство: един котак и една жълтица.“ „И на мен не ми е приятно да си припомням тая толкова несправедлива делба: воденицата и три жълтици — на големия брат; магарето и две жълтици — на средния; котарака и една жълтица — на малкия… Но няма значение. Мислиш ли, че с жълтицата можем да купим нещо съществено?“ — се заусуква Котаракът. „Какво например?“ „Чизми, кадифен костюм и шапка с пера. За мен.“ „Я не се занасяй! — се ядоса Воденичарчето. — Най-напред говориш, после искаш да се облечеш като кралски паж…“ „Накрая ти ще си много доволен от всичко това — каза Котаракът. — Да вървим!“
Воденичарчето се потътри неохотно, като се питаше откъде му е дошло това чудо на главата.
После Воденичарчето стана зет на краля. Това е известно на цял свят, защото грамотният господин Перо разпространи тая история. И светът си чете и хич не се сеща, че в дъното на тая ми ти работа има нещо тъмно…
…Една тъмна кула и две странни същества, облечени в тъмни дрехи — кралският Звездоброец и слугата му. „Никой ли не ни чува, Каспар?“ — зашепна кралският Звездоброец. „Запълних ушите им със звън на насекоми. Говори спокойно“ — отвърна тоя, който минаваше за слуга на Звездоброеца. „Никой ли не се съмнява в произхода и богатствата на нашия млад крал?“
„Отстраних всички мисли по тези въпроси.“ „А братята на Воденичарчето, тоест — на младия крал?“ „Пратих им вест, че е заминал в задморски страни. А той е обиден от несправедливата делба и няма да ги потърси.“ „Как се чувствува нашето малко чудо — Котаракът?“ „Мисля, че засега това добро животно е най-щастливото същество на земята, защото е запазило същността си, изпитва удоволствията си като котак, а съзнанието, което ние насадихме у него, му дава възможност да възприема света пълноценно. След нашето отпътуване той ще ни бъде отличен кореспондент. За да не буди съмнения, през няколко години ще сменя местожителството си и ще ни дава пълна информация. Така че нашата мисия на Земята е завършена. Струва ми се, можем вече да захвърлим човешкия си облик и да престанем да говорим. Толкова енергия се изразходва при това човешко общуване!“ Звездоброеца помълча и въздъхна съвсем по човешки: „Ти каза «енергия». А досега, зает с човешките проблеми, имал ли си случай да помислиш колко пехи енергия ще са ни необходими, за да се върнем на Схак?“ „Известно е — отвърна бързо този, който минаваше за слуга на Звездоброеца. — Сто и трийсет хиляди четиристотин и седем пехи.“ „А ние разполагаме едва със сто и трийсет хиляди триста и деветдесет пехи.“ „Не е възможно — каза слугата Каспар. — Там никой не греши в изчисленията.“ „Да, не греши. Но те не са искали ние да се върнем.“ „Не може да бъде. Мен ме чакат, а и тебе“ — се възмути Каспар. „Но Могъщия се страхува от нашите обединени сили. Решил е да се отърве от нас, като е изпуснал съзнателно в изчисленията енергията, необходима, за да сменим вида си с човешки. Като го попитаме след завръщането си как е станало това, той ще отговори, че не ни е задължавал да се превръщаме в хора. А как бихме ги опознали, ако им се явим в истинския си вид, прилични на техните зли духове?“ Каспар помълча, после предпазливо произнесе: „Но ти каза «като се върнем»!“ „Ще се върнем. И затова ми беше нужно цялото това представление с котаци и крале-воденичари. Нашето Воденичарче притежава невероятна жизнена енергия — за поне сто и петдесет години. Кой човек достига тази възраст? А и защо ще му е? Ние ще вземем от него липсващите ни петнайсет пехи.