Той си помисли, че срещата й със сержант Таура може би е била много по-трудна, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
— Това е било преди мен, Роик. — Устните й леко се кривнаха. — Не разбрах точно дали се оправдаваше или хвалеше. Но сега, когато я видях, съм склонна да мисля, че се е хвалил.
— Но… но как… Искам да кажа — тя е толкова висока, а той… хм…
Сега очите й се присвиха, искрейки от смях.
— Не ми е разказвал такива подробности, Роик. Това не би било рицарска постъпка.
— Спрямо вас? Да, сигурно.
— Спрямо нея.
— О! О… Хм… аха.
— А щом стана дума за това, някога чух от него, че разликата в ръста няма никакво значение, когато и двамата лежат. И смятам, че съм напълно съгласна с това.
С усмивка, която той определено не би посмял да интерпретира, тя тръгна да търси Ники.
Не мина и час, когато, за учудване на Роик, Пим го повика по ръчния комуникатор и му заповяда да приготви лимузината на м’лорд. Роик спря колата пред входа и влезе в покрития с черно-бели плочки вестибюл, където откри м’лорд, помагащ на госпожа Ворсоасон да се облече.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — разтревожено я питаше м’лорд. — Искаше ми се да те изпратя до вкъщи и да се убедя, че всичко ще е наред.
Госпожа Ворсоасон притисна ръка към челото си. Лицето й беше бледо и влажно от пот — почти зелено.
— Не. Не, Роик ще ме закара. Връщай се при гостите си. Те са пристигнали отдалеч, а ти ще бъдеш с тях за много малко време. Съжалявам, че се държа така отвратително. Моля те, предай най-искрените ми извинения на графа и графинята.
— Ако се чувстваш зле, значи се чувстваш зле. Извиненията нямат нищо общо. Как мислиш, дали не се разболяваш? Мога да ти изпратя нашия личен лекар.
— Не знам. Надявам се, че не. В най-неподходящото време! Всъщност само ме боли глава. — Тя прехапа устни. — Струва ми се, че нямам температура.
Той вдигна ръка и попипа челото й. Тя се намръщи.
— Не, не гориш. Но имаш студена пот. — Той малко се поколеба и, вече по-тихо, попита: — Може би нерви?
Тя също не отговори веднага.
— Не зная.
— Всички приготовления за сватбата са под контрол, нали знаеш. Достатъчно е просто да се появиш.
Усмивката й се получи почти болезнена.
— И да не припадна.
Този път той мълча забележимо по-дълго.
— Знаеш ли, ако решиш, че наистина не можеш да се решиш на това, може да изкомандваш отбой. По всяко време. Дори в най-последната минута. Разбира се, аз се надявам, че няма да направиш това. Но трябва да знаеш, че можеш.
— Какво? Когато чакаме всичко живо, започвайки с императора и императрицата? Не мисля така.
— Ще оправя всичко, ако се наложи. — Той преглътна притеснено. — Помня, ти каза, че не искаш пищна сватба, но не разбрах че имаше предвид съвсем скромна. Извинявай.
Тя шумно въздъхна — почти с досада.
— Майлс, много те обичам, но ако ми се доповръща, бих предпочела първо да се върна вкъщи.
— О! Да. Роик, ако обичаш.
Той направи знак на оръженосеца да тръгва. Роик взе госпожа Ворсоасон под ръка. Тя трепереше.
— Ще изпратя Ники вкъщи с един от оръженосците след десерта — или веднага след като окончателно измъчи Ард. Ще позвъня у вас и ще има кажа, че се прибираш. — извика след нея м’лорд.
Тя помаха с ръка като знак, че го е чула. Роик й помогна да се настани в пътническото отделение и затвори вратата. Съдейки по тъмния силует, тя се беше свила на кълбо, стискайки главата си с ръце.
М’лорд хапеше кокалчетата си и разстроено гледаше след тях, докато вратите не се затвориха.
Нощната смяна на Роик завърши още преди съмване на следващата сутрин. Командирът на графската охрана го повика по ръчния комуникатор и му заповяда да се яви в преддверието в спортно облекло за бягане: един от гостите на м’лорд беше изявил желание да излезе на улицата, за да се поразтъпче.
Той излезе в преддверието, обличайки в движение горнището си, и откри там Таура. Тя енергично загряваше пред потресения поглед на Пим. Оказа се, че модистката на лейди Алис не е успяла да направи спортни облекла, така че великанката беше облечена в просто и далеч не ново спортно трико, но не ослепително розово, а в неутрално сив цвят. Тъканта плътно обгръщаще огромните форми и плътните мускули, които създаваха усещането за натегната мощна пружина. Малко неочаквано изглеждаше пуснатата на гърба й коса.
— А, оръженосец Роик! Добро утро. — поздрави тя, започвайки да се усмихва — и веднага прикри с длан устата си.
— Недейте… — Не успял веднага да подбере подходящите думи, Роик помаха с ръка. — Няма нужда да правите това заради мен. На мен усмивката ви ми харесва.