— О!
Пак пауза.
— Не се сетих за това. Струваше ми се, че всичко е заради мен.
— Това е, защото си егоист. Видях тази жена само за един час, но даже на мен ми беше ясно, че ти си слънцето в нейните очи. Поне за пет минути допусни възможността, че причината може да е в него. В покойния Ворсоасон, какъвто и да е бил.
— О, той беше значителен фактор, това е сигурно. Неведнъж съм го проклинал за раните, които е оставил в душата й.
— Дори ми се струва, че няма нужда да говориш. Просто бъди там. И не бъди като него.
М’лорд побарабани с пръсти по парапета.
— Да. Може би. Боже! Моля се на Бога всичко да е точно така. По дяволите. — Той плъзна поглед по Роик, игнорирайки го като мебел от замъка Воркосиган, като закачалка за палто. Като манекен. — Роик, намери ми някаква кола. Чакай ме тук след пет минути. Искам да ме откараш в дома на чичото и лелята на Екатерин. Но първо ще отскоча до горе и ще сваля тези доспехи.
Той прокара пръст по сложния орнамент, обшит по ръкава на сакото си, после се обърна и се заизкачва по стълбите, влачейки тежко крака.
Това изглеждаше доста тревожно.
— Какво става всъщност? — осмели се да попита Роик.
— Позвъни му лелята на Екатерин. Доколкото разбрах, Екатерин живее у тях…
— С лорд ревизор и госпожа професор Вортиц. Да. Оттам й е много удобно да ходи до университета.
— Както и да е, изглежда, че има някакъв ужасен нервен срив или нещо от този род. — Тя се намръщи. — Или нещо от този род. Майлс не може да реши дали да иде и да поседи при нея, или не. На мен ми се струва, че трябва.
Това звучеше много зле. По-лошо, това звучеше толкова зле, колкото изобщо беше възможно.
— Роик… — Таура смръщи чело. — Случайно да знаете… Ще намеря ли по това време във Ворбар Султана някаква работеща търговска фармацевтична лаборатория?
— Фармацевтична лаборатория? — объркано повтори Роик. — Какво, и на вас ли ви е лошо? Мога да ви повикам личния доктор на Воркосиган или някой от медицинските техници, които се грижат за здравето на графа и графинята.
Може би й трябва някой галактически специалист? Няма значение — той не се съмняваше, че името Воркосиган ще й осигури всички необходими услуги. Дори и в Нощта на Кладите.
— Не, не, чувствам се добре. Просто се чудя.
— Днес почти всичко е затворено. Празник е. Всички ходят на гости, на клади и фойерверки. И утре ще е така. Утре е първия ден на новата година — по бараярския календар.
Тя се усмихна за кратко.
— Съвсем логично. Нов живот за всички, обзалагам се, че му е харесала тази символика.
— Мисля че болничните лаборатории ще работят през цялата нощ. В Хасадар през Нощта на Кладите ни се налагаше да доставяме в болниците най-разнообразни клиенти.
— Болниците — ама разбира се! Трябваше веднага да се сетя за тях.
— А защо ви е лаборатория? — попита той.
Тя се поколеба.
— Не съм сигурна, че ми е нужна. Просто поредица от мисли, които ми хрумнаха, когато тази леля позвъни на Майлс. Но наистина не съм сигурна че ми харесва към какъв извод води тази поредица…
Тя се обърна и се заизкачва по стълбите, прескачайки без затруднение по едно стъпало. Роик се намръщи и се отправи да търси кола сред онези, които останаха в подземния гараж на замъка. Понеже почти целия транспорт беше ангажиран с превоза на домочадието и гостите, изглежда нямаше да се мине без импровизации.
Но Таура разговаряше с него — и то почти нормално. Може би… може би втория шанс все пак съществува. Ако човек има смелостта да се възползва от него…
Домът на лорд ревизор и госпожа професор Вортиц беше старинна сграда, разположена в близост до Областния университет. На улицата беше пусто. Роик спря колата (в крайна сметка той без позволение я взе на заем от един оръженосец, който беше в двореца с графа) пред парадния вход. Отдалеч — най-вече от университета — се дочуваха резкия пукот на фойерверки, стройно пеене и неясни пиянски песни. Студения зимен въздух беше пропит от гъст, опияняващ мирис на огньове.
Над входа светеше фенер. Госпожа професорката, възрастна пълничка аристократка, която плашеше Роик почти толкова, колкото и лейди Алис, сама им отвори вратата. На мекото й кръгло лице беше застинало тревожно изражение.
— Казахте ли й, че идвам? — тихо попита м’лорд, докато сваляше палтото си.
Той с безпокойство погледна към стълбите, които водеха нагоре от тясното преддверие, облицовано с дървени панели.
— Не посмях.
— Елен… какво да правя?
М’лорд изведнъж стана малък, изплашен — и едновременно с това по-млад и по-стар от обикновено.
— Мисля, просто да се качиш. Няма полза от разговори, думи или доводи. Вече изчерпах всичките.